Обсидианова пеперуда
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Анита Блейк #9
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Обсидианова пеперуда». Краткое содержание книги:
-Запазването на безсмъртна душа е по-важно от решаване на престъпление - каза той. Сега започна да върви към мен.
Изправих се, чашата с кафе в ръката ми.
-Ако си по заинтересован от душите от колкото от престъплението стани министър, Маркс. Точно сега се нуждаем от ченге.
Той вървеше към мен и мисля че щеше да дойде достатъчно близо, че да си разменим удари, но го гледах как си спомня какво направих в коридора. Гледах как си спомни предупреждението и той ме заобиколи от далеч за да стигне до вратата.
Д-р Евънс погледна от единият към другия, сякаш се чудеше какво е пропуснал. Маркс се обърна на вратата, посочи с пръст към мен.
-Ако стане по моя начин, довечера ще си на самолета. Не можеш да помолиш дявол да ти помогне да хванеш дявол. - С това той затвори вратата зад себе си.
Евънс проговори в тишината.
-Трябва да има нещо повече във теб, госпожице Блейк, нещо повече от голяма твърдост, нещо което не съм видял още.
Погледнах го и отпих от кафето, което бе започнало да се охлажда.
-Какво те накара да кажете това, докторе?
-Ако не знаех по-добре, бих казал че лейтенант Маркс се страхува от теб - каза той.
-Той се страхува от това което мисли че съм, д-р Евънс. Той подскача от сенки.
Евънс ме погледна, чаят му забравен в големите му ръце. Погледа беше дълъг и пресмятащ. Почувствах подтикът да се свия заради тази бдителност, но го преборих.
-Може би си права, госпожице Блейк или може би той вижда нещо във вас, което аз не.
-Когато прекарваш цялото си време притеснявайки се, че дяволът е точно зад теб, евентуално ще започнеш да го виждаш където е и не е - казах.
Евънс се изправи, кимайки. Отиде до мивката и изми чашата си. Проговори без да се обръща.
-Не знам дали някога съм виждал дявол, но съм виждал истинско зло, ако дявола не е зад него, все пак е зло. - Той се обърна и ме погледна. - И ние трябва да го спрем.
Кимнах.
-Да, трябва.
Той се усмихна тогава, но очите му останаха уморени.
-Ще работя с колегите тук, те са свикнали да работят повече с живите вместо с мъртвите. Ще се опитаме да разберем защо тези шестте са оцелели.
-А ако е магия? - попитах.
Той кимна.
-Не казвайте на лейтенант Маркс, но жена ми е вещица. Тя е пътувала по света с мен, виждала е такива неща. Понякога това което намираме е повече в нейната специалност от колкото в моята, не често, но се случва. Хората са напълно способни да се измъчват един друг без магия. Но по някога е нещо повече.
-Не приемайте това грешно - казах - но защо не й си се обадил за това?
Той си поеме дълбок дъх и го изпусна.
-Тя беше извън страната по друг случай. Защо, може би ще попитате, не и се обадих да се прибере по-рано.
Поклатих глава.
-Нямаше да попитам.
Той се усмихна.
-Благодаря ти за това. причината ми бе, че жена ми е нужна другаде и че ФБР изглежда бяха сигурни, че е човек. - Той погледна към Едуард и обратно към мен. - Истината, госпожице Блейк е че нещо в това ме изплаши. А аз не съм човек, който се плаши лесно.
-Страхувате се за жена си - казах.
Погледна ме сякаш можеше да погледне направо в ума ми с тези бледи очи .
-Ти няма ли да бъдеш?
Докоснах ръката му, нежно.
-Доверете се на инстинктите си. Ако го чувствате грешно изпратете я надалеч.
Той се дръпна от докосването ми, усмихнат и хвърли салфетката, с която бе избърсал ръцете си, в кошчето за боклук.
-Това би било ужасно суеверно от моя страна.
-Имате лошо предчувствие с жена ви намесена в този случай. Довери се на инстинктите си. Не се опитвай да бъдеш разумен. Ако обичаш жена си, слушай сърцето си, не главата си.
Той кимна два пъти и каза.
-Ще помисля за това което казахте. Сега, наистина трябва да вървя.
Подадох му ръката си и той я прие.
-Благодаря за времето ти, докторе.
-Мое е… удоволствието, госпожице Блейк. - Той кимна към Едуард. - Господин Форестър.
Едуард кимна и бяхме оставени в тишината на стаичката.
-Слушай сърцето си, не главата си. дяволски романтичен съвет идващ от теб - каза Едуард.
-Зарежи го - казах. Ръката ми бе на дръжката на вратата.
-Как би бил любовният ти живот ако последваш съвета си? - попита той.
Отворих вратата и излязох в хладният бял коридор без да му отговоря.
9 ГЛАВА.
Предложението на Маркс да ме придружи до местопрестъплението бе изпарило с темперамента му. Едуард ме караше. Пътувахме в почти пълна тишина. Едуард никога не е бил по малките сладки приказки, а аз просто нямах енергия за това. Ако можех да измисля нещо полезно да кажа, щях да го кажа. До тогава, тишината си беше добре. Едуард бе предложил да отидем до последното местопрестъпление и щяхме да се срещнем с останалото му подкрепление в Санта Фе. Не ми каза нищо повече за тях,а и аз не натисках. Устната му все още беше подута защото егото му бе прекалено голямо, че да й сложи лед. Разбрах че спукана устна беше цялата небрежност която си бе позволил да ми даде за един ден. Показах му границата, нещо като дърпане на оръжие, за да спре с съревноваването и нищо не би променило това, най-малко за мен.