Машината на Шарки
- Автор: Дийл Уилям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Коларов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Машината на Шарки». Краткое содержание книги:
— Ситуацията ще бъде крайно деликатна — каза той. — Надявам се, че ще съумееш да се справиш с нея. Признавам, че ако изобщо някой е способен да го стори, това си ти. Но китайците имат една поговорка: „Петелът не трябва да се пъчи, докато тигърът е наблизо“. Наоколо ще е пълно с тигри, които само чакат той да направи грешка, за да го схрускат. Това ще го унищожи.
— Тогава ще трябва да действам много хитро.
— Както и си доказвала, че можеш.
— Извинявай. Обидих ли те? Не искам да те наранявам.
— Не, разбира се. Зная, че никога не би наранила някого нарочно. Стана просто така, че аз изглежда си отразях… Как бе онази поговорка за пръста?
— „Ядосан на ръката, взе че си отряза пръста“. Глупава поговорка.
— Да, но вярна. Повече няма да те видя, нали? Това е всъщност новината, която ми донесе.
— Разбира се, че ще се виждаме. Ще бъдем добри приятели.
— Не, делови партньори.
Забележката му я зашемети, сякаш й бе ударил плесница.
— Това ли е била за теб връзката ни през цялото това време? — запита тя. — Надявах се, че е нещо повече от работа. Ти си ми много скъп. Предполагах, че го разбираш.
Той наблюдаваше как дима от цигарата му се къдри към тавана, потъвайки в локвите светлина от вграденото луминесцентно осветление.
— Да — каза той накрая. — Разбирам го. — Тя се протегна и докосна ръката му с върха на пръстите си. — Ти си забележителна — продължи той. — Имаш това, което в Бразилия наричаме beleza inexplicada. Качество, което не може да бъде описано.
— Благодаря.
— Той знае ли за теб? Всичко за теб?
— Не. Необходимо ли е да знае?
Той поклати глава отрицателно:
— Но, ако разбере?
— Някой ден ще му обясня всичко.
— Не, не, няма да можеш, любов моя. Това е нещо, което никога няма да можеш да направиш. Но това си е твой проблем. — После добави: — Значи тази среща бе просто за да си поговорим, така ли? Кратък разговор. Явно трябвало е да бъда разочарован точно последния път.
Тя се придвижи съвсем близо до него, толкова близо, че той усещаше топлината й. Наведе се над него и гърдите й докоснаха тялото му. Устните й се разходиха по клепачите му. Усещането го накара да потрепери.
— Не — каза тя. — Ти си ми много скъп. Ти бе много добър с мен и аз зная какво те прави щастлив, Виктор. Искам нашата последна лична среща да те остави по-доволен от всякога. Една незабравима нощ. Довечера в осем часа ще дойдеш в апартамента ми и аз ще ти дам своя подарък за сбогом, mui bita?
— Да — отговори той. — Разбирам. — Той въздъхна, опиянен от уханието й, без да откъсва поглед от разтвореното й деколте, от роклята, повдигната от зърната на гърдите й. Пръстите й обиколиха леко врата му и наведоха главата му към нея, така че бузата му се долепи до гърдите й.
— И защо трябва да чакаме до довечера? — запита той с треперещ глас.
— Защото — започна тя със сподавен, приканващ, неподвластен на времето шепот — искам да мислиш за тази вечер през целия ден. Така накрая ще бъде много по-приятно.
Той затвори очи, извърна глава, така че да потъне под деколтето й и след миг смучеше от възбуждащия мед на втвърдените й зърна.
— Ти си шедьовър — прошепна той, — би могла да откраднеш брега от морето.
— Трябвало е да станеш поет, Виктор — каза нежно тя.
— Ти си поетът, скъпа моя. — Но дори в този момент забравеният страх плъзна обратно в него и ужасът от това, което трябваше да бъде сторено, засъска като грозна заплаха в ушите му. И той не можеше да си позволи да го пренебрегне.
4
Отделът за борба със смутителите на обществения ред се намираше дълбоко в червата на сградата на главното полицейско управление. Той нямаше прозорци, бе разхвърлян, неуютен, задушен и твърде малък, за да побира шестнайсетимата мъже, за които се бе превърнал в дом. Отделът бе една забравена дупка, далеч от всякаква активност, без място в йерархията, институция, с която никой не трябваше да се съобразява, координира или спори. Под тавана минаваха боядисани в затворническо сиво тръби. Стаите бяха горещи като пещ през зимата и леденостудени през лятото.
Барни Фриско седеше в килера, който наричаше свой кабинет. Бе нисък, набит лейтенант с вечни сенки под очите и оредяваща кестенява коса, облечен в джинси, маратонки „Адидас“ и с фланелка с надпис Wings Over America под жълтото си шушляково яке. Бюрото му, в пълен безпорядък, приличаше на бойно поле. Щом Шарки влезе в кабинката му, той стана, примижа над рамките на очилата за четене, които бяха кацнали на средата на носа му, и се ухили, показвайки два реда неравни, жълти зъби. Подаде на Шарки косматата си лапа.