Случаите на Паркър Пайн
- Автор: Кристи Агата
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Василева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Случаите на Паркър Пайн». Краткое содержание книги:
— Слава богу! — промълви девойката.
Беше съвсем млада, както забеляза Робъртс, а красотата й беше някак неземна, сякаш идваше от някакъв друг свят. Най-романтично приключение и той участва в него!
Тя забързано заговори с тих глас. Английският й беше добър, но начинът на изразяване беше чуждестранен.
— Толкова се радвам, че дойдохте! Ужасно се страхувам. Василиевич е във влака. Разбирате ли какво означава това?
Робъртс ни най-малко не разбираше какво означава, но кимна с глава.
— Мислех, че съм се измъкнала от тях. Трябваше да го предвидя… Сега какво ще правя? Василиевич е в съседното купе. Каквото и да стане, не бива да вземе бижутата.
— Той няма да ви убие и няма да вземе бижутата! — заяви решително Робъртс.
— Тогава какво да правя с тях?
Робъртс погледна към вратата.
— Вратата е заключена — каза той.
— Какво значат някакви заключени врати за Василиевич? — засмя се девойката.
Робъртс все повече имаше усещането, че участва в действието на един от любимите си романи.
— Може да се направи само едно нещо. Дайте ги на мен.
Тя го погледна с недоверие.
— Струват четвърт милион.
— Можете да ми се доверите — изчерви се Робъртс.
Девойката се подвоуми за момент и рече:
— Добре, ще ви се доверя. — Тя направи бързо движение. У следващия миг извади чифт навити чорапи, дълги дамски мрежести чорапи от коприна. — Вземете ги, приятелю: — Тя ги подаде на удивения Робъртс.
Той ги взе и веднага разбра. Чорапите се оказаха неочаквано тежки, а не както той предполагаше съвсем леки.
— Вземете ги във вашето купе — продължи момичето. — Можете да ми ги върнете сутринта, ако… ако съм все още тук.
— Вижте какво — покашля се Робъртс. — Вие… аз… аз трябва да ви пазя. — Той се изчерви от смущение. — Нямам предвид тук в купето. Ще стоя там — посочи с глава той към междинното сервизно купе.
— Ако искате останете тук… — погледна към горното празно легло тя.
Робъртс почервеня до корените на косата си.
— Не, не — възпротиви се той. — Там ще съм добре. Ако ви потрябвам, можете да ме извикате.
— Благодаря ви, приятелю! — каза нежно девойката.
Тя се пъхна в долното легло, придърпа завивките и му се усмихна с благодарност. Той се оттегли в скривалището си.
Може би вече бяха минали няколко часа, когато внезапно му се стори, че чува нещо. Ослуша се. Нищо! Може би е сбъркал. Напреки това бе почти сигурен, че е чул някакъв слаб шум от съседното купе. „Да си представим, само да си представим…“ — помисли си той.
Отвори полека вратата. Купето изглеждаше така, както го бе оставил. Малката синя лампа на тавана светеше. Постоя, докато очите му привикнат към мъждивата светлина. Девойката я нямаше. Той запали всички лампи. Купето беше празно. Изведнъж усети някаква миризма. Беше съвсем лека, но той я позна — сладникавата, противна миризма на хлороформ.
Излезе от купето (забеляза, че вратата му сега бе отключена), и огледа коридора. Беше празен. Прикова поглед върху вратата на съседното купе. Тя му бе казала, че Василиевич е настанен там. Робъртс смело натисна бравата. Вратата беше заключена от вътрешната страна.
Какво да прави? Да поиска да го пуснат вътре? Но човекът можеше да откаже. А пък можеше да се окаже, че девойката не е там. Ами, ако беше там, дали нямаше да се разсърди, че е вдигнал такъв шум. Беше разбрал, че секретността е изключително важна за играта, която играеха.
Разтревоженият малък човек се разходи бавно по коридора. Спря се пред последното купе. Вратата беше отворена. Вътре спеше кондукторът, а над него, на един пирон, висеше кафявата му униформена куртка и островърха шапка.
Робъртс веднага реши какви ще са следващите му действия. След минута вече бе сложил куртката и шапката и забърза по коридора. Застана пред купето, в което предполагаше, че се намира девойката събра цялата си решителност и настоятелно почука на вратата.
Никой не му отговори и той почука отново: