Евангелието на Луцифер

Вътре нямаше нищо, освен едно странно скеле под формата на куб от споен алуминий. В средата на куба имаше устройство, което приличаше на опростен модел на детски жироскоп. Основата на куба беше свързана с корпуса.

— Стойка за фотоапарат?

Хилтс кимна.

— „Багли“ или може би „К-5“. Само че фотоапаратът липсва.

— Адамсън?

— Нищо чудно.

— Мислех, че Педраци е търсел нашия коптски манастир.

— Може да е търсел и нещо друго.

— Кога точно е изчезнал? — попита Фин, загледана в празната пилотска кабина.

— През 1938.

— По време на пясъчна буря?

Хилтс кимна.

— Така се говори.

— Сам ли е бил?

— Всъщност, не. С него е бил един французин, Пиер Дево.

— Той какъв е бил?

— Археолог. Монах, също като Лавал. Трябвало е да преведе арамейските29 надписи.

— От „Екол Библик“? Ерусалимският институт?

— Не знам точно — отговори Хилтс. — Вероятно.

Фин се замисли за Артър Симпсън, онзи от хотелската й стая, който познаваше баща й. Човекът, който е бил британски шпионин. Човекът, чийто баща също е бил археолог. Три поколения, ровещи в едно и също минало.

— Интересно съвпадение, как мислиш?

— След шейсет години? — Фотографът направи недоверчива физиономия. — Едва ли — намръщи се той. — Накъде биеш?

— Не знам още, но тук със сигурност липсват телата. Няма следа от Педраци, нито от французина. Също като английските войници. Странно.

— Това не е научна фантастика. Или са тръгнали нанякъде и са умрели в пустинята, или все още са тук.

— Къде?

Хилтс огледа долината. Накрая кимна на себе си.

— Какво? — попита Фин.

— Педраци е излетял от старото италианско летище в Ал Куфра. Според дневниците той и Дево са се отправили да довършат наблюдението на някаква скална формация покрай границата с Френска екваториална Африка. Прогнозите са предвещавали ясно и слънчево време. Идеално за летене, но два часа по-късно, което е почти вярно, изневиделица се извила страшна пясъчна буря.

— Какво искаш да кажеш?

— Виж — посочи той към земята. — Какво виждаш?

— Нищо.

— Вгледай се по-отблизо.

Тя се взря и след миг ги видя. Отново следи, различни от другите. Две дълги линии на разстояние метър и осемдесет — два с много по-тясна линия между тях. Следите свършваха в далечината в дъното на оградената долина. Фин отново засенчи с ръка очи срещу изгарящото слънце. Задуха горещ вятър и вдигна прах и боклуци във въздуха. Усещаше ги в ноздрите и в косата си.

— „Уейко“ е самолет с колесник на опашката, както и вилгата, с която дойдохме. Оставя същите следи.

— Не схващам. Как може следите да са ето там, а самолетът да се е разбил тук?

— Защото тези следи са от предишни идвания — обясни Хилтс. — Педраци е бил тук и преди.