В плен на магията

— Тъпанар такъв! — извиках и замахнах към главата му. — Уплаши ме до смърт! Кал смяташе, че от Окото са те отвели, и реших, че са разбрали за нас, че сме работили заедно… и са те убили, арогантен нещаст…

— Съжалявам! — извика той в отговор и започна да размахва прозрачните си ръце. — Мислех, че ще схванеш веднага, че щом можеш да ме чуеш, значи не съм призрак. Не исках да те плаша, но наистина не съм мъртъв! Сега ще спреш ли да ме удряш, ако обичаш?

Престанах да го налагам.

— Усещаш ли болка?

— Не, ама не е особено приятно да гледам как юмрукът ти лети към лицето ми.

Намирахме се на сантиметри един от друг.

— Не си мъртъв — казах аз, като отпуснах ръце.

— Ни най-малко — увери ме той.

А после се усмихна — широко, щастливо и искрено — а мен бузите започнаха да ме болят и едва тогава осъзнах, че и аз се хиля.

— А това с холограмата значи ли, че…

— Че съм безплътен, да. Което е много гадно, защото в момента има цял куп плътски неща, които бих искал да направим.

Спрях очи върху устните му и бузите ми пламнаха. После обаче си спомних, че само допреди десет минути бях в обятията на друг… целувах се с друг.

Отдръпнах се рязко с надеждата, че не е забелязал и разгадал изражението ми, и отидох да седна на леглото.

— Добре, а къде все пак беше? — попитах и свих крака пред себе си.

Въпреки безплътността му ясно забелязах вината, която за миг се изписа на лицето му.

— В Рим — обясни. — Или, ако искаш да съм по-точен, криех се в килера на една вила в покрайнините на Рим.

Не се учудих особено, че е бил с Окото. В крайна сметка не беше ли това най-добрата му възможност да се измъкне от горящото абатство Торн?

— Защо направи такава физиономия? — запита Арчър.

Притиснах по-силно колене към гърдите си.

— Каква физиономия?

— Все едно ти иде да повърнеш или да се разплачеш. А може би и двете едновременно.

Уф, наистина е ужасно лицето ти да те издава толкова лесно!

— Просто тая вечер беше направо… откачена. Впрочем същото може да се каже и за последните няколко седмици като цяло.

Нямах представа с колко време разполагаме, затова му разказах съвсем накратко случилото се, след като избягах от Торн. Той ме изслуша мълчаливо и се изненада единствено при новината, че майка ми е Бранник.

— Да, затова сега сме тук — завърших. — Сближаваме се с Бранник. А днеска се появи и баща ми заедно с, ъ-ъ… с Кал. А ето те и теб. Въобще денят бе изпълнен със събития.

— Как са те намерили баща ти и Кал? Опитвам се да те открия с магия за проследяване, откакто напуснах Тори, но едва днес успях.

Кал ми каза да дойда при Бранник с Итинериса. Просто са се надявали, че съм тук. Това е сигурно първият път, когато късметът ми проработва от… ами от години.

Арчър се усмихна, но после очертанията на тялото му да почнаха да трепкат и той ту изчезваше, ту се появяваше отново.