В плен на магията
- Автор: Хокинс Рейчъл
- Серия: Хекс Хол #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Андонова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «В плен на магията». Краткое содержание книги:
Кал рязко вдигна очи, а аз срещнах погледа му.
— Кал, ти… спаси живота на баща ми. Опита се да измъкнеш Арчър. — Болка стягаше гърдите ми, докато произнасях думите, но се насилих да продължа. — Стореното от теб има огромно значение, дори не мога да го опиша. Едно „благодаря“ просто не стига, разбираш ли? Не мисля, че съществува начин някога да ти се отпла…
Той рязко се изправи и изведнъж се озовах в прегръдките му с притиснато към гърдите му лице. Миризмата му бе пощата и приятна и очите ми се напълниха със сълзи. Обвих кръста му с ръце и го придърпах по-близо. Той леко погали косата ми.
— Той сигурно е добре, Софи — измърмори. — Окото вероятно са го измъкнали оттам.
Стиснах очи.
— Зная прошепнах. — Не е заради това. Тоест… има и друго. Всичко… всичко е такава ужасна каша, Кал!
Той ме прегърна по-силно.
— Знам. Сега, когато и Грималкин го няма… — Пое си дълбоко въздух, но не добави нищо повече.
Дори не се бях замисляла за това. Кал наистина много обичаше острова. Спомням си какво ми каза, докато бяхме и Торн — че възприема Грималкин като свой дом. Аз бях свикнала никъде да не пускам корени, но Кал бе живял в „Хеката“ от навършването на тринайсетата си година. Отдръпнах се, за да го погледна в очите.
— Съжалявам — казах. — За всичко.
На лицето му бяха изписани чувствата, които аз самата изпитвах. Объркването, безпомощността, самотата. Предполагам, че именно последното ме накара да се повдигна на пръсти и лекичко да допра устни до неговите. Всъщност не смятах да го целувам, просто исках да му покажа благодарността и съчувствието си; но когато понечих да се отдръпна, Кал обгърна с длан бузата ми, натискът на устните му се увеличи и ме зацелува съвсем истински.
А аз му отвърнах, и то не на шега. Впих пръсти в тениската му. За около минута се чувствах добре. Хубаво де — не беше добре. Беше страхотно. Все едно бях в безопасност в топлата му сигурна прегръдка.
А после изведнъж трепнах и се дръпнах назад с пламнало лице.
— Божичко, сега ще съжалявам и за това! — казах и му обърнах гръб, като триех бузите си с треперещи ръце.
Преди само ми се бе сторило, че атмосферата в палатката е напрегната. В момента човек буквално можеше да я реже с нож. Зад мен Кал въздъхна дълбоко.
— Не, аз съжалявам — промълви. — И двамата сме… просто се намираме в странно положение.
Извърнах се отново към него и му се усмихнах несигурно.
— И в буквален, и в преносен смисъл — съгласих се и посочих вътрешността на палатката.
Кал отвърна на усмивката ми, макар и съвсем леко.
— Май трябва да тръгваш. Виж как е баща ти. Може да поговорим утре, когато не сме толкова… — Не довърши, а само сви рамене.
— Точно така. Утре.
Докато се измъквах от палатката, усещах погледа му, прикован в гърба ми. Затичах се към къщата, но чувството не изчезваше. Струваше ми се, че между плешките ми гори огън.
Целунах Кал! Отново. И то истинска целувка.
Думите се повтаряха в ума ми в такт със стъпките. Не бях сигурна защо точно се свива стомахът ми — дали от това или от замайване. Когато отворих задната врата, ръцете ми още трепереха. Къщата бе потънала в необичайна тишина. Промъкнах се крадешком до всекидневната. Баща ми се бе отпуснал на дивана със затворени очи. Дишането му бе повърхностно и слабо. Мама седеше на пода до него, а при краката й бе поставена чаша, от която излизаше пара. Гледаше баща ми със странно изражение — тъга, уплаха… но и още нещо. Протегна ръка и съвсем леко проследи липаците плетеници по кожата му.
Измъкнах се, преди да ме е забелязала.
Тръгнах да се качвам нагоре по стълбите, разтреперана и обзета от усещане за пустота. Понякога ми се струва, че кората имат граница на чувствата, които могат да изпитват наведнъж… аз определено бях достигнала своята. Татко и Кал се бяха появили, бях целунала Кал…
Притиснах длани към очите си и дълбоко, макар и треперливо, си поех дъх. Да. Определено ми стигаше за тази вечер.
После обаче отворих вратата на спалнята си и забелязах меката призрачна светлина вътре. Простенах.
— Не и тази нощ, Елодия — изсумтях. — Изобщо не съм в настроение.
Обаче думите заседнаха на гърлото ми, защото духът в средата на стаята не беше Елодия…
Беше Арчър.
Глава 11
— О, супер! Получи се — заяви Арчър и на призрачното му лице се изписа облекчение.