В плен на магията
- Автор: Хокинс Рейчъл
- Серия: Хекс Хол #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Андонова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «В плен на магията». Краткое содержание книги:
— Трябва да спите тук — обърна се към него майка ми. — Палатките са ужасно неудобни, а след всичко, което сте преживели… — Тя прочисти гърло. — Както и да е, не е необходимо да прекарвате нощта навън.
Татко само кимна, без да отваря очи. Кал обаче повдигна рамене и отбеляза:
— Свикнал съм да спя на открито. Освен това вие вероятно искате… ъ-ъ… да прекарате известно време насаме, като семейство.
Обърна се и тръгна към вратата, но преди да излезе, баща ми каза:
— Софи, защо не покажеш на Кал къде ще спи? Искам да поговоря с майка ти на четири очи.
— О! — отвърнах само аз и отново пъхнах ръце в джобовете си. — Добре. Разбира се.
Последния път, когато останах насаме с Кал, той ме целуна. Вярно, че жестът сякаш казваше: „Има огромна вероятност да умрем, та да го приемем като целувка за сбогом (може би)“… И все пак. На практика той ми бе годеник (нали разбирате — не стигат другите странности на магическите същества, ами имаме и уговорени бракове). Фактът, че сме сгодени, придаваше на неловкостта във взаимоотношенията ми с Кал нови измерения.
Сега той ми хвърли поглед през рамо и (макар че нямаше как да съм напълно сигурна) ми се стори, че очите му за миг се спряха върху устните ми. С усилие на волята си наложих да не преглътна мъчително и го последвах навън.
Глава 10
По пътя към палатките запазихме мълчание. На тръгване минах през кухнята и взех един от онези фенери с материи, които очевидно представляваха колекционерска страст за Бранник предвид складовите наличности. Сянката ми се преплиташе с тази на Кал пред двама ни, макар че не извървяхме толкова близо един до друг. Впрочем мисълта за Арчър така бе обсебила съзнанието ми, че забелязах разположените в кръг около двора постройки едва когато се озовахме сред тях.
Така наречените палатки всъщност бяха доста стабилни колиби. Покривите им наистина бяха брезентови, но не бяха издигнати направо върху земята, а на масивни дървени платформи. Дори имаха стъпала отпред.
— Леле! — изненадах се аз. — Това не са палатки, а по-скоро бараки. Или кръстоска между двете, като бебета на палатка и барака. „Барлатки“. Ха-ха.
Шегата не се оказа сполучлива. Поначало беше глупава, а и аз не вложих хумор в нея. Въпреки това Арчър щеше да се разсмее, помислих си и отново ме връхлетя болка, от която ми секна дъхът.
Кал не отвърна нищо.
— Избери си, която искаш — продължих аз. — Всичките са празни.
Все така, без да ме поглежда, Кал тръгна към онази, която бе точно пред нас. Отметна платнището, което служеше за врата, и влезе. Когато се сетих, че може би е трябвало просто да му подам фенера, вместо да вървя след него, той вече бе вътре.
Изкачих стъпалата и се шмугнах под платнената врата.
— Леле! — споделих на гърба му. — Не са като стаите ни в абатство Тори, а?
Мебелировката бе съвсем оскъдна. На протрития дървен под бяха разположени сгъваема маса и ниско походно легло като онези в приземната част на къщата. То за други мебели нямаше и място. Стаичката бе миниатюрна и усетих, че ме обхваща клаустрофобия.
Оставих фенера на масата. Искаше ми се светлината му да е по-силна, защото в момента едва различавах чертите на Кал в полумрака. Пъхнах ръце в джобовете си и въздъхнах дълбоко. Кал седна на леглото, което проскърца под тежестта му. Той подпря лакти на коленете си и стисна длани пред себе си, но продължи да мълчи.
Ей — произнесох аз прекалено високо и нервно, — ако си гладен или, ъ-ъ, искаш нещо, мога да проверя какво има в кухнята. Човек сигурно зверски огладнява, докато бяга да си спаси кожата… особено ако влачи със себе си останал без магически сили демон.
Още щом го казах, ми се прииска да си прехапя езика.
— Не съм гладен — отвърна той тихо.
— Чудесно — заявих. — Тогава ще те оставя да се наспиш на спокойствие.
С пламнали бузи се насочих към изхода.
Той обаче не ми позволи да си тръгна така.
— Мислих за теб. Всеки ден.
Застинах на прага, стиснала платнището.
— Три седмици са много дълго време, когато всяка минута се чудиш къде е някой — продължи Кал с дрезгав глас. — Не спрях да се питам дали не съм сбъркал, като те пратих при Бранник.
Обърнах се. Искаше ми се да се пошегувам, да кажа нещо остроумно и саркастично — каквото и да било, само да разсея напрежението. Вместо това изтърсих:
— И аз си мислих за теб.