Безумна луна
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Досиетата на Дрезден #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- ISBN: 9786191501281
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Безумна луна». Краткое содержание книги:
Откакто през пролетта един черен маг предизвика гангстерска война за контрол върху разпространението на дрога, сътрудничеството на единствения практикуващ магьосник в Чикаго, Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден, с Отдела за специални разследвания на полицията е секнало, а с него и доходите му. Повече от месец основният му работодател (и близък приятел), лейтенант Карин Мърфи, не го е търсила за консултации. Дали защото е изгубила доверието му, или защото чудовищата са обявили стачка?
През есента обаче стават поредица убийства, извършени по пълнолуние, и Карин търси съдействието на магьосническия еквивалент на Филип Марлоу. На местопрестъпленията са открити следи от лапи, а жертвите са разкъсани на парчета. Върколаците съществуват ли? Върколаци, които скачат през прозорци и нападат гангстерски телохранители в недовършен строеж на увеселителен клуб. Сдъвкано тяло насред локва кръв на грубия под. И още — хексенволфи, ликантропи, лугару, термоморфи…
Полудял агент, който вади пистолет и стреля на месо. Малко в стил кунгфу, малко в стил уестърн и няколко съвсем сериозни заплахи. Дотук… нищо повече от най-обикновен работен ден за единствения истински магьосник на Чикаго. Но както винаги при срещи със създания от Небивалото, нищо не е такова, каквото изглежда. Е, защо се учудвате тогава, че Хари Дрезден не може да си намери приятелка?
— Слава богу, не е прекалено видимо място или нещо подобно — промърморих и завъртях ключа.
Моторът угасна с особен виещ звук, придружаващ обичайното тракане. Излязох от колата, погледнах бегло постройката и се запътих към нея. Пистолетът ми не беше у мен, но носех стрелящата пръчка, защитната гривна и един пръстен на дясната си ръка, в който бях съсредоточил толкова енергия, колкото някой двойно по-едър от мен би вложил в един удар. Чакълът скърцаше под подметките ми и слабото есенно слънце блестеше в очите ми и хвърляше дълга сянка зад мен.
Не ми беше ясно кого ще намеря вътре и дали въобще има някой. Младежите, които бях видял миналата нощ заедно с тъмнокосата жена, изглеждаха по-скоро като група хлапета, облечени в имитации на кожени рокерски якета, и нямаха вид на хора, които могат да всеят страх сред останалите престъпници, както се говореше за «Уличните вълци». Но може би съществуваше някаква връзка. Не беше изключено тъмнокосата да има нещо общо с тях, а също и с някои от младежите, които бях видял. Как ги нарече онзи тантурест младеж Били? «Алфа»?
Какви са тези «Алфа» тогава? Мотоциклетни гангстери, които тренират? Това ми звучеше направо смешно, поне на мен. Ами ако всички те са ликантропи, като тези, за които Боб ми разказа? Ако те се обучават като младши членове на «Уличните вълци», докато станат достойни за тази банда? При положение че въобще «Уличните вълци» са ликантропи или върколаци. А не най-обикновена банда рокери. Може въобще да нямат нищо общо с «Алфа». Зави ми се свят от всичките тези възможности.
Беше по-добре постройката да е празна и да не трябва да се разправям с някого, с върколаци или тям подобни. Исках само да огледам наоколо и евентуално да намеря някакви улики, които да занеса на Мърфи и на Дентън, за да се насочат по вярна следа.
До голямата врата на сервиза, която се вдигаше нагоре, имаше по-малка, обикновена. Вратата на автосервиза беше заключена, опитах, но малката се отвори лесно и аз влязох в постройката. Нямаше никакви прозорци и единствената светлина идваше от вратата зад мен.
— Ехо? — извиках аз в мрака.
Огледах наоколо, но видях само тъмни форми и очертания, може би някаква кола под покривало и няколко подвижни шкафчета за инструменти. От едната страна се виждаше отражението на някакъв прозорец, който би могъл да бъде на офиса. Напреднах една крачка, примижах и почаках очите ми да свикнат с тъмнината.
Чух някакъв много тих шум, нещо като шумолене на дреха.
По дяволите. Бръкнах в джоба на шлифера и стиснах стрелящата пръчка, след което се ослушах. Чувах дишане в помещението — от многобройни източници, от всички страни. Имаше и леко стържене на подметки по бетонния под.
— Не съм полицай — казах аз в мрака. Струваше ми се, че това е важно за тях. — Казвам се Хари Дрезден. Искам да говоря с «Уличните вълци».
В помещението настъпи мъртво мълчание. Никакво движение, никакво дишане. Нищо.
Очаквах напрегнато и бях готов да хукна.
— Извади си ръцете от джобовете — каза един мъжки глас. — Да ги виждам. Ние те знаем, магьоснико. Чували сме за теб. Ти работиш за полицията.
— Стара история — казах аз кисело. — Сега съм с Джони Марконе. Не знаехте ли?
Чу се някакво ръмжене отзад.
— Как не. Това е историята на Марконе. Знаем истината за теб.
По дяволите, бих искал полицаите да са поне толкова схватливи като тези тук.
— И аз съм чувал това-онова за вас — отговорих аз. — Не особено хубаво. Някои даже ви смятат за леко откачени.
Чу се груб смях.
— А знаеш ли какво говорят за теб, Дрезден? Покажи си ръцете. Искам да ги виждам. Хайде.
Чу се щракане от зареждането на пушка «помпа».
Преглътнах и пуснах бавно стрелящата пръчка, след което извадих внимателно ръцете си пред мен с дланите обърнати нагоре. Вкарах цялата си сила в защитната гривна и нейната предпазна енергия ме огради.
— Добре — казах аз. — Сега излез напред, за да те видя.
— Не ти заповядваш тук — изръмжа мъжкият глас. — А аз.
Стиснах устни и поех въздух през носа.
— Искам само да поговоря с теб.
— За какво? — попита гласът.