Безумна луна

Точно пред мен, на не повече от три метра, стоеше едрата фигура на човека с пушката.

— Стига — изръмжа той, обръщайки се към останалите в помещението. Виждах как тялото му реагира на нарастването на енергията и става по-напрегнато. — Набийте го, хванете го, по дяволите. Ако го изпуснете, тук ще гъмжи от полицаи.

Когато обърна главата си, аз се хвърлих към изхода, държейки лявата си длан обърната към водача с пушката, и направих щита си колкото се може по-твърд.

Моето движение предизвика яростно виене от тълпата и те се хвърлиха към мен, сякаш бяха десетина същества, управлявани от един-единствен ум. Пушката изтрещя и отблясъкът освети стаята, пълна с полуголи и голи мъже и жени с разкривени от ярост лица. Ударът се отрази в моя щит. Не беше достатъчно силен, за да го строши, но усетих нагряването на гривната и рамото ми се блъсна в стената.

Залитнах за момент, загубил равновесие. Един от мъжете, як тип с рамене, покрити с татуировки, застана между мен и вратата. Аз се втурнах към него и той разпери ръце, за да ме хване, допускайки, че ще се опитам да го заобиколя.

Вместо това го ударих с всички сили с юмрук в носа. Не притежавам кой знае каква мощ, да я вложа в удара, но когато към нея се прибави и кинетичната енергия, натрупана в пръстена, юмрукът ми се превръща в стенобойна греда от кости и мускули и разплеска носа му в кървава пихтия, а самият той отхвърча на метър встрани.

За миг изскочих през вратата и усетих топлината на слънцето по гърба си. Хукнах към костенурката и дългите ми крака бързо скъсяваха разстоянието до нея.

— Спрете, спрете! — крещеше водачът и аз хвърлих поглед през рамо към него, за да го видя.

Беше възрастен мъж и мазната му коса бе почнала да посивява. Той заби крака в рамката на вратата, обърнат навътре, с пушката напреки на тялото му, и се опитваше да отблъсне хората, които искаха да излязат.

Хвърлих се в колата и завъртях ключа в стартера.

Моторът изви и затрака, но не заработи. По дяволите!

Ръцете ми трепереха, докато се опитвах да запаля колата, прилагайки всички трикове, които знаех, но едновременно с това наблюдавах и вратата. Водачът на «Уличните вълци» все още блъскаше полуделите членове на бандата, които напираха да излязат. Те пищяха и виеха, но той ги избутваше назад и ги удряше с приклада като бесни кучета, при което мускулите на ръцете му се издуваха.

— Паркър! — изпищя една от тях, жената, която беше започнала песента, приканваща към убийство. — Пусни ме да мина.

Без никакво колебание той я повали на земята с приклада на пушката.

Паркър обърна главата си към мен и аз срещнах погледа му. След кратко размиване, преодолях бариерата и надникнах вътре в него.

Бях обзет от ярост, непреодолима жажда да се втурна на лов за месо. Исках да тичам и да убивам. Усещах силата на раменете и на ръцете си, грубата енергия на дивото бушуваше в мен и изостряше сетивата ми до животинска острота.

Възприемах неговите емоции като мои собствени. Бяс, потиснат от строг контрол, океански вълни, които се блъскат в стена. Тази ярост бе насочена срещу мен, Дрезден, човекът, който бе навлязъл в неговата територия, оспорил авторитета му, разбунтувал неговите хора и застрашил ги открито. Виждах, че той е водачът на ликантропите, които наричаха себе си «Уличните вълци», мъже и жени с умове и души на диви зверове, а той самият остаряваше и не беше толкова силен както някога. Други, като жената по-рано, бяха започнали да оспорват неговия авторитет. Днешните събития можеха да го лишат от лидерството, а той нямаше да може да го преживее.