Безумна луна
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Досиетата на Дрезден #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- ISBN: 9786191501281
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Безумна луна». Краткое содержание книги:
Откакто през пролетта един черен маг предизвика гангстерска война за контрол върху разпространението на дрога, сътрудничеството на единствения практикуващ магьосник в Чикаго, Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден, с Отдела за специални разследвания на полицията е секнало, а с него и доходите му. Повече от месец основният му работодател (и близък приятел), лейтенант Карин Мърфи, не го е търсила за консултации. Дали защото е изгубила доверието му, или защото чудовищата са обявили стачка?
През есента обаче стават поредица убийства, извършени по пълнолуние, и Карин търси съдействието на магьосническия еквивалент на Филип Марлоу. На местопрестъпленията са открити следи от лапи, а жертвите са разкъсани на парчета. Върколаците съществуват ли? Върколаци, които скачат през прозорци и нападат гангстерски телохранители в недовършен строеж на увеселителен клуб. Сдъвкано тяло насред локва кръв на грубия под. И още — хексенволфи, ликантропи, лугару, термоморфи…
Полудял агент, който вади пистолет и стреля на месо. Малко в стил кунгфу, малко в стил уестърн и няколко съвсем сериозни заплахи. Дотук… нищо повече от най-обикновен работен ден за единствения истински магьосник на Чикаго. Но както винаги при срещи със създания от Небивалото, нищо не е такова, каквото изглежда. Е, защо се учудвате тогава, че Хари Дрезден не може да си намери приятелка?
— Вие знаехте ли, че я разследват?
Дентън вдигна рамене.
— Можеше да се очаква. Много от това, което се случи в миналото, е съмнително.
— Вие не вярвате, нали? — попитах го аз. — Не вярвате, че съм магьосник? Не вярвате в свръхестественото?
Дентън си оправи връзката.
— Не е важно в какво вярвам аз, господин Дрезден. Важното е, че повечето от местната измет вярва в тези неща. Това оказва влияние върху начина, по който мислят и действат. Ако мога да използвам вашите съвети, за да разреша този случай, ще го направя, както всеки друг полицай. — Погледна ме и добави: — Аз самият съм убеден, че вие или сте неуравновесен, или сте много хитър шарлатанин. Не искам да ви обиждам.
— Не ме обиждате — казах кисело и посочих с глава към вратата. — Колко дълго Мърфи ще е заета?
Дентън вдигна рамене.
— Ако нямате нищо против, аз ще и занеса вашия доклад и ще го оставя на бюрото и. Може да слезете долу и да и се обадите по телефона. Нямам нищо против да помогна на един полицай.
Замислих се за секунда, след което му подадох папката.
— Благодаря ви, агент Дентън.
— Фил — каза той. За секунда почти се засмя, но лицето му отново стана съсредоточено и напрегнато. — Имате ли нещо против да хвърля един поглед?
Поклатих глава.
— Надявам се поне, че харесвате фантастиката, Фил.
Той отвори папката и се зачете в първата страница, без да променя изражението си известно време. Вдигна поглед към мен.
— Това не е сериозно.
Беше мой ред да вдигна рамене.
— Не го отхвърляйте веднага. Помагал съм на Мърфи и преди.
Прелисти останалите страници и изражението му ставаше все по-скептично.
— Ще… предам това на Мърфи от ваше име, господин Дрезден — каза той, кимна ми и се обърна, за да влезе в Специалния отдел.
— Хей, Фил — казах аз фамилиарно.
Той се обърна към мен и повдигна въпросително вежди.
— И двамата сме от един отбор, нали? И двамата търсим убиеца?
Той кимна.
Отговорих на неговото кимване и го попитах:
— Кое е това, което не искате да ми кажете?
Той ме изгледа продължително, след това премигна бавно. Липсата на реакция го издаде.
— Не знам за какво говорите, господин Дрезден — каза той.
— Разбира се, че знаете — отговорих аз. — Вие знаете нещо и не можете, или не желаете да ми го кажете. Защо не сложите всичко на масата сега?
Дентън огледа коридора надолу и нагоре и повтори с абсолютно същия тон:
— Не знам за какво говорите, господин Дрезден. Разбирате ли?
Аз не разбирах, но не исках той да види това. Затова просто кимнах. Дентън ми отвърна и влезе в Специалния отдел.
Намръщих се, изненадан от неговото поведение. Изразът и реакцията му разкриваха повече от думите, но не бях сигурен какво точно. Освен онзи проблясък, който имах миналата нощ, беше ми трудно да го разчета. Някои хора са такива, умеят добре да пазят тайна както с езика на тялото, така и с езика на думите.
Поклатих глава и слязох до обществения телефон на долния етаж, пуснах монетата и набрах номера на Мърфи.
— Мърфи — каза тя.
— Дентън ще ти донесе моя доклад. Не исках да влизам, докато при теб има хора от Вътрешния отдел.
В тона на Мърфи прозвуча облекчение, леко, но доловимо.
— Благодаря ти. Разбирам.
— Следователят е в твоя кабинет, нали?
— Да.
Гласът на Мърфи беше неутрален, любезен, професионален и незаинтересуван. Мърфи умееше при нужда да се държи като играч на покер.
— Ако имаш някакви въпроси, ще си бъда в офиса — казах аз. — Дръж се, Мърф. Ще пипнем този тип.
Чу се звукът на басов глас — Дентън, — след това пляскането на папка върху бюрото на Мърфи. Тя му благодари, след това отново се обърна към мен:
— Много ти благодаря. Ще се запозная с него веднага.
След това затвори телефона.
Оставих слушалката и разбрах, че съм леко разочарован, защото не можах да говоря с Мърфи и нямахме шанс да си разменим обичайните закачки. Това, че вече не мога просто да вляза в нейния кабинет, ме дразнеше и се чувствах вътрешно неразположен и напрегнат. Мразя политиката, но тя ни заобикаляше отвсякъде и докато върху мен тежат и най-малките подозрения, мога да причиня неприятности на Мърфи само ако се навъртам наоколо.
С тези мрачни мисли слязох по стълбите, излязох от зданието и се запътих към паркинга за посетители, където ме чакаше синята костенурка.
Седнах в нея и тъкмо се приготвих да я накарам да се съживи, чух приближаващи се стъпки. Утринното слънце блестеше в очите ми, но успях да разпозная кльощавата фигура и големите уши на червенокосия млад агент на ФБР от местопрестъплението миналата нощ. Смъкнах прозореца, когато той се приближи до колата ми. Огледа се наоколо неспокойно и клекна до вратата, така че да не бъде забелязан.