Бебето на Розмари
- Автор: Левин Айра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ралица Ботева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бебето на Розмари». Краткое содержание книги:
Следобед гледа по телевизията репортажи от различните места, посетени от папата, като промени положението на телевизора в бъдещата детска стая така, че да го вижда от кухнята, докато приготвя рибата, варените зеленчуци и прясната салата, речта му в сградата на ООН я развълнува и тя бе сигурна, че няма причина това да не повлияе благоприятно на положението във Виетнам. „Никога вече война“ бе казал той. Нямаше ли тези думи да накарат и най-твърдоглавия политик да се замисли?
В четири и половина, докато подреждаше масата за вечеря пред камината, иззвъня телефонът.
— Розмари? Как се чувстваш?
— Прекрасно — отвърна тя. — А ти как си? — Обаждаше се Маргарет, по-голяма от двете й сестри.
— Добре — отвърна Маргарет.
— Откъде се обаждаш?
— От Омаха.
Двете никога не се бяха разбирали. Едно време Маргарет беше намусено и обидчиво момиче и майка им все я караше да се грижи за по-малките си братя и сестри. Това обаждане беше необичайно; необичайно и обезпокоително.
— Добре ли са всички в къщи? — попита Розмари. „Може би някой е умрял“ мина й през ума. „Кой? Мама? Татко? Брайън?“
— Да, всички са здрави.
— Така ли?
— Да. А ти?
— Да, нали ти казах!
— Розмари, цял ден ме мъчи някакво странно чувство. Че нещо ти се е случило. Нещо като злополука, знам ли? Че си ранена, може би, че си в болница.
— Не, не съм — засмя се Розмари. — Чувствам се чудесно. Наистина.
— Беше толкова силно предчувствие — продължи Маргарет. — Бях абсолютно сигурна, че нещо е станало. Накрая Юджийн ми каза: „Защо не вземеш да й се обадиш и да се успокоиш?“
— Той добре ли е?
— Да.
— А децата?
— О, обичайните драскотини и ожулвания, знаеш как е. Но и те са добре. Скоро очакваме още едно.
— О, не знаех. Това е чудесно. Кога трябва да се роди? „И ние скоро ще чакаме бебе“ — каза си тя наум.
— В края на март. Как е съпругът ти, Розмари?
— Много добре. Получи важна роля в една нова пиеса и всеки момент ще започнат репетициите.
— А успя ли да видиш папата? — попита Маргарет. — Сигурно при вас, в Ню Йорк е пълно с хора.
— Така е — отвърна Розмари. — Гледах го по телевизията. Сигурно го предават и в Омаха, ти не гледа ли?
— Не на живо? Ти не си излязла да го видиш на живо?
— Не.
— Сериозно ли говориш?
— Напълно.
— За Бога, Розмари — възмутено каза Маргарет.
— Знаеш ли, че мама и татко бяха готови да вземат самолета, само и само да го видят, но не можаха, защото тук се готви стачка и татко трябваше да остане да подкрепи предложението. И все пак много от познатите ни отидоха — семейство Донован, Дот и Сали Уолингфорд. А ти си там, живееш там и даже не си излязла да го видиш!
— За мен религията вече не е това, което беше у дома — отвърна Розмари.
— Ами, — заекна Маргарет, — предполагам, че е неизбежно… Розмари мислено довърши мисълта й „щом си се омъжила за протестант.“
— Много мило, че се обади, Маргарет — каза тя.
— Няма защо да се тревожиш. Чувствам се по-здрава и по-щастлива от всякога.
— Такова силно предчувствие — продължи загрижено Маргарет. — Още от мига, в който се събудих. Не мога да се отърва от навика да се грижа за вас, глезльовци такива…
— И да поздравиш всички от мен, чу ли? И кажи на Брайън да ми отговори на писмото.
— Добре. Розмари…
— Какво има?
— Още се притеснявам. Стой си вкъщи довечера, обещаваш ли?
— И без това имаме такова намерение — каза Розмари, като хвърли поглед към още неподредената маса.
— Добре — каза Маргарет. — И се пази.
— Ще се пазя — обеща Розмари. — И ти също, Маргарет.
— Добре. Дочуване.
— Дочуване.
Тя отново се зае да подрежда масата с чувството на лека тъга и носталгия по Маргарет и Брайън, по роднините, по Омаха и онези отдавнашни дни, които никога нямаше да се върнат.
След като подреди масата, тя се изкъпа, напудри тялото си и си сложи парфюм. После гримира устните и очите си, направи си косата и облече виненочервената копринена пижама, подарък от Гай за миналата Коледа.