Бебето на Розмари
- Автор: Левин Айра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ралица Ботева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бебето на Розмари». Краткое содержание книги:
— Няма ли да го изядеш? — попита Гай. — Това е глупаво, миличка. Няма никакъв „привкус“.
Розмари настояваше, че има.
— Хайде, скъпа, старата кранта цял ден се е потила до горещата печка. Изяж го.
— Но на мен не ми харесва — възрази Розмари.
— Много е вкусен.
— Можеш да изядеш моя.
— Добре тогава, не го яж — намръщи се Гай. — След като не носиш амулета, който тя ти подари, можеш и да не ядеш десерта й.
— Какво общо има едното с другото? — смутено попита Розмари.
— И двете неща са проява на… ами на незачитане. Това е — сопна се Гай. — Преди две минути ти каза, че не бива да й се подиграваме. Това не е ли подигравка — да приемеш нещо, а после да не го използваш?
— О, — въздъхна Розмари и взе отново лъжичката. — Щом ще правим скандал заради това… — и тя гребна пълна лъжица от муса и я налапа.
— Няма да правим скандал — каза Гай. — Слушай, ако наистина не ти е вкусно, не го яж.
— Превъзходен е — каза Розмари и гребна още една лъжичка — и няма никакъв привкус. Защо не обърнеш плочата?
Гай стана и отиде до грамофона. Розмари сгъна салфетката на скута си и изсипа две пълни лъжици мус в нея. После сипа още половин лъжичка, за да изяде по-малко. После сгъна салфетката, шумно изгреба с лъжичката вътрешността на чашата и изяде останалия мус, когато Гай се върна на масата.
— Ето, татенце, — каза тя и наклони чашата към него. — Ще ми пишеш ли червена точка?
— Даже две — каза той. — Съжалявам, ако съм бил груб.
— Груб беше.
— Извинявай — усмихна се той.
— Нищо — веднага омекна Розмари. — Добре е, че си внимателен към старите дами. Значи ще бъдеш внимателен и към мен, когато остарея.
Накрая пиха кафе и ментов ликьор.
— Днес следобед се обади Маргарет — каза Розмари.
— Маргарет ли?
— Сестра ми.
— А, да. Наред ли е всичко при тях?
— Да. Притеснила се, че нещо лошо ми се е случило. Имала някакво предчувствие.
— О, така ли?
— Трябвало тази вечер да си останем вкъщи.
— По дяволите! Пък аз резервирах маса в бар „Недик“. В оранжевата зала.
— Ще трябва да я отмениш.
— Интересно как така ти си нормална, след като всички в семейството ти са смахнати?
Розмари усети замайването най-напред в кухнята при умивалника, докато изтребваше неизядения мус от салфетката и го изсипваше в канала. Тя се олюля, после примигна и се намръщи.
— Още го няма — извика Гай от стаята с телевизора. — Господи, каква тълпа. — Ставаше дума за папата на стадион Янки.
— Ей сега идвам — каза Розмари.
Тя разтърси глава да пропъди виенето на свят, уви салфетките в покривката и пусна всичко в коша за пране. После сложи запушалката в канала, пусна горещата вода и изстиска малко препарат за миене на чинии. Накисна чиниите и чашите в мивката и реши да ги измие на сутринта.
За втори път усети замайването, когато окачваше кърпата за ръце. Този път продължи по-дълго, стаята бавно се завъртя, а краката й почти отказваха да я държат. Тя се подпря на мивката.
— Олеле — тихо възкликна тя, когато замайването премина, а после преброи наум два коктейла „Гибсън“, две чаши вино (а дали не бяха три?) и чашката ментов ликьор. Нищо чудно.
Успя да стигне до вратата на стаята с телевизора, усети, че пак й се завива свят и се задържа на крака, като хвана с една ръка дръжката на вратата, а с другата се подпря на рамката.
— Какво ти е? — попита Гай и се изправи загрижено.
— Мае ми се главата — усмихна се тя.
Той изключи телевизора и бързо се приближи към нея. Хвана я за ръка и здраво я прегърна през кръста.
— Нищо чудно — каза той. — Доста пийнахме. А може и преди това да си била гладна.
Той я поведе към спалнята, а когато краката й се подгънаха, я вдигна на ръце и я отнесе до леглото. После седна до нея, улови я за ръка и съчувствено я погали по челото. Тя затвори очи. Леглото беше сал, който се носеше по леко развълнувано море и слабо я полюшкваше.
— Колко приятно — промърмори тя.
— Трябва да заспиш — каза той и продължи да милва челото й. — Щом се наспиш, ще се оправиш.
— Нали днес е нощта за бебето?
— Нищо. Може и утре. Има време.
— Ще изпусна литургията.
— Спи. Имаш нужда от това. Хайде…
— Само ще подремна — каза тя и се озова на яхтата на президента Кенеди, седнала с чаша в ръка. Беше слънчево и подухваше лек вятър, идеален ден за морска разходка. Президентът даваше кратки команди на помощник-капитана, който беше негър.