Буреносен фронт
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Досиетата на Дрезден #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Буреносен фронт». Краткое содержание книги:
Белият съвет отмени смъртната присъда, защото по традиция магьосникът може да използва своята смъртоносна сила само ако е заплашен собственият му живот или животът на беззащитни същества. А твърдението ми, че съм бил нападнат първи, не можеше да бъде оспорено от трупа на учителя ми. Затова те ми наложиха един вид условна присъда с незабавно последващо изпълнение — едно провинение, и съм мъртъв. Имаше членове на Съвета, които смятаха, че тази присъда е безумно несправедлива (аз бях един от тях, но моят глас не се броеше). Други бяха на мнение, че е трябвало да бъда екзекутиран, независимо от смекчаващите вината обстоятелства. Морган принадлежеше към втората група. Лош късмет за мен.
Имах чувството, че Съветът е доста враждебно настроен, независимо от благосклонното му решение. Те продължаваха да ме подозират и освен това бях трън в очите им, защото нарушавах традицията и упражнявах открито занаята си. В Съвета имаше достатъчно много членове, които биха предпочели да ме видят мъртъв. Трябваше много да внимавам.
Оставих отворени прозорците на „Костенурката“ по целия път до Чикаго, с надеждата да се разсъня, а мозъкът ми работеше трескаво като хамстер във въртящо се колело, но не можах нищо да измисля.
Иронията беше толкова абсурдна, че косата ми се изправи. Белият съвет ме подозираше, че аз съм извършил убийството, и ако не се появеше друг заподозрян, щях да опера пешкира. Разследването на Мърфи добиваше изключително голямо значение за мен. Но за да бъда полезен в него, се налагаше да открия по какъв начин убиецът е направил заклинанието, а за целта щях да се впусна в много съмнителни разследвания, които сами бяха достатъчни, за да ми навлекат смъртна присъда. Параграф двайсет и две. Ако имах по-високо мнение за интелигентността на Морган, щях да предположа, че той е извършил убийствата, за да ги прехвърли на мен.
Но това едва ли беше така. Колкото и да изопачаваше и преиначаваше правилата, Морган никога не би нарушил закона така грубо. Но ако не беше той, кой тогава? Нямаше толкова много притежатели на заклинателна сила — освен ако нямаше някакви недостатъци в законите, които управляват магията, позволяващи сърцата да избухват сравнително по-лесно от други органи.
Бианка сигурно знаеше повече за евентуалния извършител — няма начин. Бях планирал да се срещна с нея, а посещението на Морган направи това още по-наложително. Мърфи нямаше да подскочи от радост, че се бъркам в нейната част от разследването. Още повече че работите на Белия съвет трябва да се пазят в дълбока тайна от обикновените хора, поради което едва ли щях да успея да й обясня защо го правя. Голям купон.
Понякога си мисля, че Някой там горе наистина ме мрази.
Глава 8
Когато се прибрах вкъщи, вече минаваше два часът след полунощ. Часовникът на „Костенурката“ не работеше (естествено), но успях да отгатна времето с доста голяма точност по положението на луната и звездите. Бях напрегнат, уморен и нервите ми бяха обтегнати като струни на китара.
Нямаше голяма вероятност да заспя и за да се успокоя, реших да се позанимавам малко с алхимия.
Много пъти ми се е искало да притежавам някакво приятно и социално приемливо хоби, с което да запълвам минути като тези. Например да свиря на цигулка (или май беше виола?) като Шерлок Холмс или да дрънкам на орган като капитан Немо — във версията на „Уолт Дисни“. Но не. Аз съм нещо като мистериозно подобие на класически компютърен програмист. Правя магии под една или друга форма и това е. Много ми се иска някой ден да се захвана с нещо по-човешко.
Живея в сутерена на голяма стара къща, която впоследствие е била разделена на много апартаменти. Полуетажът и целият подземен етаж са мои, което е доста удобно. Аз съм единственият наемател, който се разполага на цели два етажа и плаща по-нисък наем, но за сметка на това пък нямам големи прозорци.
Къщата непрекъснато скърца, въздиша и издава шумове, като че ли времето и животът са оставили следи в тухлите и дървото. По цели нощи чувам всякакви стонове и усещам характера й. Тя е стара, но тихичко напява в мрака и по своя скърцащ си начин е жива. Тя е моят дом.
Мистър ме чакаше пред стълбите, които водят надолу към входната врата. Той е огромен сив котарак. Ама като ви казвам огромен, значи наистина огромен. Виждал съм кучета, по-дребни от Мистър. Тежи малко повече от петнайсет килограма и по тялото му няма нито грам излишна тлъстинка. Допускам, че баща му е бил дива котка, рис или нещо подобно. Преди три години го намерих в кофа за боклук — малко мяукащо котенце с опашка, откъсната от куче или кола — не знам точно от какво, но Мистър еднакво мразеше и двете и беше винаги готов да ги нападне или да им избяга.