Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
— Една сутрин го намерихме легнал всред лехите — каза ми Дочо.
— От колко време е тук?
— Повече от година… Харесва му, като че тук е истинският му дом… Приближаваме към него и виждам, че той ни наблюдава с пресметливо любопитство.
— Какво разкошно време, сър! — започна той с тона на отлично възпитан английски портиер. Дочо мълчаливо му поднесе кутията с цигари. Хари с елегантен жест предложи огънче.
— Тази сутрин — обясни той — със сър Боньо и сър Косьо поляхме морковите и ударихме по няколко мотики за новата вада… Й сега чакаме лейди Флоранс да ни покани за обед…!
— Хари — казах аз, — трудно ли се живее без паспорт?
— Струва ми се, че по-трудно се живее с паспорт, сър! — отвърна той моментално и после неочаквано добави: — Аз съм човекът в повече на тази държава, което означава, че държавата може без мене и аз мога без нея.
— Е, добре, но ти не можеш цял живот да караш така…!
— Защо не! — Хари се засмя. — Какво ми е тука… чушки като пушки, домати като гранати… компания и половина… и никой не те закача за нищо… Тука сме нещо като независима република… И да ви кажа… вонята е нашата независимост… Напарфюмираната цивилизация никога не преминава нашите граници, нали, сър?
Дочо ме гледаше любопитно. Той следеше с някаква гордост моята изненада от плавната реч на Хари.
— Опитвал ли си се да пишеш някога? — попитах. Лицето на „човека без паспорт“ прие присмехулен израз:
— Защо? Хората пишат или за да се увековечават, или за да се прехранват! Аз въпроса с прехраната съм разрешил, а другото не ме интересува! Никой от нас тука няма часовник, нито календар. Нито аз, нито сър Боньо или сър Косьо знаем дали днес е понеделник или петък… Всички дни са наши, няма значение как се казват…
Хари, изглежда, се забавляваше с моето учудване на такава невероятна лекция всред вонящото пространство. Той виждаше, че ми е направил силно впечатление, и това му харесваше.
— Тука е истински рай, сър — продължи той. — Одеве като си лежах под слънцето, си помислих: „Дано имаме късмет вонята да не се свърши. Свърши ли се тя, свършваме и ние. Ще дойдат ония с парфюмите и цялата ни свобода ще иде на кино! Най-напред ще дойде на шефа жена му… При целия й инат досега най-много е стигала до баира…!“
Погледнах въпросително Дочо. Оказа се, че той напуснал жена си, с която не живеели добре. Но тя искала той да се върне обратно и отначало идвала по два пъти седмично тук, но никога не успяла да стигне до станцията. Смрадливата бариера успешно я спирала горе, откъдето тя с викове разговаряла с мъжа си.
— Вонята — повтори Хари — е нашата свобода, нашият късмет, нашата привилегия и затова никога няма да изляза оттук…
— Е, добре — пак запитах, — не те ли интересува какво става във външния свят, дали има война или атомно нападение, или пък смяна на правителството…?
— А защо трябва да се интересувам от тия дивотии! — отвърна Хари. — Те не ни засягат… дали ще има мир или война, дали ще дойде ново правителство или не, никой няма да се по лакоми за нашата станция. Сър Косьо веднъж домъкна отнякъде транзистор… аз го счупих на парчета и му казах, ако иска да слуша радио, да си иде…
— Хари — казах, — не си ли искал някога да станеш нещо в живота, да правиш нещо, което смяташ, че би те удовлетворявало, да служиш на хората и обществото?
— Сър — отвърна рязко той, — досега разговаряхме сериозно, а сега разговорът става глупав… Единственото, което съм искал винаги, е да бъда свободен, и единственото, за което съжалявам, е, че не съм се родил някаква много бърза и силна птица, да си хвърча накъдето си искам и, разбира се, по-далече от аеропланчетата…!
— Довиждане, Хари!
— Довиждане, сър, и не се качвайте на трамвай тази вечер! — извика той подире ми.
Дочо ми обясни, че от време на време Хари, сам или заедно с някои от другите, умишлено отивали в града, когато трамваите били най-препълнени, и се качвали в някой от тях. Само след две или три спирки всички пътници напускали трамвая, тъй като миризмата била като на „11 хиляди пора“. Хари бил много щастлив от бягството на другите граждани.
— Няма ли да си докараш някаква беля, като го държиш тук? — попитах моя някогашен колега.