Задочни репортажи за България

— Ти си направил грешка — казва колегата, който се бе обадил преди малко и който явно не може да приеме разказа. Той добавя: — Трябвало е да бягаш не при хората, а от хората. Да се отдалечиш някъде, сам-самичък, като Васил например, цял месец се е затворил у дома си и не излиза…

Ние се засмиваме, защото познаваме Васил добре. Това е редовният му позьорски номер. След като е досаждал на цяла София от година време и е омръзнал на всички, той се затваря у дома си, за да предизвика някакъв интерес към себе си…

— Васил се отделя от обществото единствено за да се намери след това в центъра му!

— Аз се опитах да се махна за дълго време и да живея сам в планината — неочаквано се обажда седналият вляво от мен поет и редактор, когото нека нарека с измисленото име Иван. Той приближава четиридесетте години, има приятно младеещо лице и е известен с острия си език.

Наливаме чашите отново и се приготвяме да чуем неговия разказ. В дъното на клуба келнерите търпеливо чакат да свършим и да си отидем.

— И мен веднъж ме стегна шапката. Всъщност много пъти ме е стягала, но дойде момент, когато всичко преля… — започна Иван. — Просто всичко ми беше омръзнало до смърт — едни и същи хора, едни и същи приказки, едни и същи отношения, едни и същи картинки… и си казах, за какво съм дошъл на този свят, да живея моя живот или техния? И без никакви сантиментални или неврастенични чувства седнах и си направих сметката… Първо, не бях на щат никъде, защото от години живеех от хонорари, значи можех да тръгна, когато си искам. Второ, нямах никакви семейни или любовни задължения. И трето, след тези два глупави филма получих за сценариите доста пара, така че при внимателно харчене можех да изкарам няколко години поне… По това време близо до връх Богдан, в Средна гора, на около два-три часа път пеша от Копривщица беше хижа „Богдан“, една стара, полузапусната съборетина, без телефон, без електричество и без път. Цивилизацията още не беше дошла там. Само дето Мако Даков беше съсипал тая чудна гора… Буките редееха, но все пак беше друг свят. В хижата живееше само пазачът бай Луко, полуинвалид от войната, много добър и приятен човек. Легла нямаше, имаше само нари, застлани със сламеници, и едни груби одеяла, дето ти драскат лицето като гласпапир… Отидох там през октомври, когато сезонът беше свършен, и знаех, че дори и редките посетители на хижата ще изчезнат… Мислех си, отначало ще почна в хижата, а после ще си направя някакво бунгало в гората или пък ще си опъна палатка… Взех си книги, петромаксова лампа, топли дрехи, всичко, от което имах нужда. Бай Луко ме прие много добре. Човекът се зарадва, че ще има компания за през зимата. Почнахме да събираме дърва от гората и да ги трупаме зад хижата, да притягаме прозорците за студа и изобщо си живеехме добре. Както хората от твоята станция, нямахме радио и единствената музика беше тази, която идваше от каракачанските стада. Те пасяха по билото. Покрай бай Луко се сприятелих с каракачаните и се разбрахме да ни дават мляко всеки ден и когато се случи да колят овца, да ни продават месо. Каракачанските овци не са като полските овци. Месото няма дъх и е много вкусно. Изобщо всичко тръгна по-хубаво, отколкото можех и да мечтая. Такова чудно удоволствие е човек да седи в тишината край скалата, където се е крил Детелин войвода. Всичко наоколо е обрасло със здравец и е такава девствена чистота и хубост, че всичко у тебе някак се избистря… Тогава разбрах, че Средна гора не е просто някаква планина, а жива природна душа. Можеш да говориш с нея, както казваше бай Луко, винаги ще те чуе…