Задочни репортажи за България

— Колко пъти ми е идвало да зарежа всичко, да се закълна да не пиша, докато съм жив, и да стана горски или пазач на хижа! — казва един от моите връстници, известен разказвач, женен и улегнал човек. Той не е от тия, които говорят прибързано, нито пък е нещастен в семейния си живот.

— Защо тогава не опиташ? — питам го.

— Опитах — отвръща той и ме поглежда многозначително. После, доловил интереса на всички, продължава: — Беше преди три години, когато издадох миньорската книга и получих това писмо… Знаете… разказвал съм ви… Дано никога не получавате такова писмо… „Другарю писател, прочетох ви книжката и понеже ми се струва, че някои неща не са описани такива, каквито са, реших да ви драсна тия няколко реда и да ви разправя как умре Серафим…“ А този Серафим беше прототипът на моя герой, положителен гражданин с високо съзнание, образът на комуниста… а той да тръгне да бяга през граница и да го застрелят на място…

Тук моят връстник отпива голяма глътка от чашата си и малко смутен от изпълнената с любопитство тишина, казва:

— Заради този Серафим погледнах назад и ми се видя, че всичките ми герои бяха повече или по-малко Серафимовци… И тогава реших да погреба цялата литература, да отида в истинска мина, да вляза под земята и да стана истински миньор. Не беше някакво романтично хрумване, а добре сметнах всичко… Разбира се, имах чувството, че в края на краищата от този престой под земята можеше да излезе и книга, но без Серафимовци… Да не ви разказвам за рева на жена ми, която извика „или мината, или аз“, нито си заслужава да ви разказвам за баща ми и майка ми, които направо ме пращаха при психиатър, нито за поздравленията в редакцията, че съм намерил кураж да „отида при живота“… Не се обадих на никакви началства, не използувах никакви връзки, а отидох и се записах в мина К. за помощник-копач. По-ниско от това няма. На правиха ми медицински преглед и ме зачислиха в бригадата на един, който се казваше Никифор… Но още като ме видяха другите работници, като погледнаха какви тънки и нежни бяха пръстите на ръцете ми и се заслушаха в езика, който им говорех, разбрах, че ме приеха не само като чужденец, но изобщо като нещо неприятно чуждо, почти натрапник… с когото те не знаеха как точно трябва да се държат. Още в този момент ми стана ясно, че те никога, никога нямаше да ме приемат за свой и аз никога нямаше да стана като тях… Но все пак, казах си, толкова по-добре, значи ще се изолирам напълно от всичко… Детински илюзии… Още на другия ден следобед ме извика не друг, а самото най-висше началство. Влязох при него, а той тича от бюрото с протегната ръка и ми тръсва една реч като монолог от пиеса на Величко Нешков… колко щастлив бил, колко чудесно било човек на перото да дойде в мината, да види как хората живеят и работят, да понесе всички несгоди… Каза ми, че са ми преместили вещите от общежитието, че ми дава апартамента за гости, две огромни стаи, кухня, баня и жена, която да ми готви отделно, пошушна ми, че ако съм по „тънката работа“, мога да си водя мадами, и накрая ми каза, че копачеството въобще не е за мене, а той измислил специална длъжност — помощник завеждащ техническия прогрес… И както разбирате, цялата ми идея за „трудово уединение“ се провали още в самото начало… Завеждащият техническия прогрес, който беше фаворитът на директора, си клатеше краката, а аз му помагах… Главната ни длъжност беше да забавляваме директора и неговата компания от местни началства, да се напиваме като прасета и да говорим глупости… И там в течение на две седмици (повече не можах да издържа) видях, че те живееха горе-долу същия вид живот, който се живее и тук… Те си имат своя клуб, своите келнери, своята местна власт, своите любовници… И отношенията им са почти същите — хитро съобразяване откъде духа вятърът, „четка“ за по-силния, ритник за по-слабия, единодушно гласуване на резолюции, състезания по надлъгване, демагогия… Всичко това още по-остро изразено, отколкото при нас… още по-първично… И тогава се запитах: от какво съм избягал и при какво съм избягал? Техният живот беше лошо копие на нашия, тукашния! — моят връстник завършва разказа си с тъжна усмивка.