Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
— Нямаш идея — каза Дочо — каква промяна стана в нея. Когато тя дойде, представляваше напомпана фанатичка и сякаш беше готова да вдигне шмайзера и да ни изтрепе всички. Може да ти е смешно, но изглежда, че вонята я разубеди. Постепенно тя се очовечи, свикна с нас и сега, ако щеш вярвай, е нещо като майката природа. Грижи се за всички вагабонти, включително за мен, гледа работата в лабораторията и се люби с един бивш криминален, Григор, който е жив Аполон. Съжалявам, че го няма, за да го видиш и него. Предполагам, че може и до сватба да се стигне.
Мария дойде при нас и тогава видях мургаво приятно лице, огряно от тъмни лъчисти очи. Дочо й каза, че съм бивш колега, че сега се занимавам с литература и че съм дошъл от любопитство. Тя ме загледа с интерес и после ме попита с бавния си алтов глас:
— Какво мислите за нас?
— Не зная какво да мисля — отвърнах. — Всичко е толкова странно!
— Защо да е странно? — каза тя. — Ние просто не желаем да живеем техния живот! Виждате ли, градът — външният живот, се представя при нас единствено чрез мръсотията в канала. Вонята тук не е наша, тя е тяхна. Това е точната воня, която иде от техния живот, вземете го, ако щете, символично. Тази воня ни пази от тях и ни напомня какво става там!
Тя говореше отчетливо като учителка, която диктува трудно упражнение на учениците си.
— Когато веднъж изхвърлили Хари от автобуса, той им извикал: „Вонята е ваша, не е моя, аз само ви я поднасям, за да видите какво сте!“ — разказа тя с чувство за гордост и за да не я разбера различно, обясни: — Аз съм толкова щастлива тук, защото може би това е единственото човешко място. Тук никой не се бори за власт, никой не се опитва да измести никого, никой не забива нож в гърба никому, никой не лъже, а всеки казва точно това, което мисли. И всеки е точно това, което е. Нито един от нас не е конформист, нито един от нас не се лакоми за пари, вили, апартаменти, леки коли, никой не доносничи или пък се прекланя пред другите… Хари се отнася с уважение към зеленото царство на Боньо, а Боньо слуша с удоволствие китарата на Хари… Вие трябва да видите и другите. Те са груби, преживели са доста, но веднъж дошли тука, не искат да напуснат… Тук човек разбира много работи, които преди това не е разбирал…!
— Мария — каза Дочо, — не го навивай, че и той може да поиска да остане тук, пък, нямаме повече нарове!
— Не — каза бившата гръцка партизанка, гледайки ме в очите, — той трябва да знае! И всички трябва да знаят, че това там, в канала, е тяхната мръсотия… и миризмата е тяхната миризма…!
Връщайки се обратно към баира, видях няколко голи гърбове да се навеждат между дългите стройни редици на доматите, навред се люлееше буйна зеленина, сякаш нарисувана от фантазията на Боньо, и всред жуженето на безброй мухи чувах далечния звън на овчарски хлопатари. Спрялото над Витоша слънце се смееше в очите ми и ми се стори, че вонята магически беше изчезнала.
ОПИТИ ЗА УЕДИНЕНИЕ
Приближава полунощ. Масите в Клуба на журналистите са празни и келнерите търпеливо чакат нашата компания да си отиде. Те не са обикновени келнери, те са наши приятели и затова няма да гасят лампите с толкова неприятното „Файрум, затваряме.“ А ние стоим край полупразните половинки червено не защото имаме какво да си кажем, а защото ни е налегнала онази среднощна полуалкохолна носталгия към отдавна избягалата от нас чистота, принципност и вярност към себе си. Но разликата между нас и проститутки, които въздишат по девствените си години, е тази, че ние не признаваме чувството за безвъзвратност и вярваме, че все още е възможно да се върнем към някакво чисто и честно начало.
Току-що съм разказал за смрадливата станция с отпадъчните води, където хората водеха свой собствен живот, вън от обществото и може би вън от епохата. Разказът ми провокира всички присъствуващи и налага темата на вечерта: Може ли човек да избяга от това ужасно, разкапано, лицемерно, повърхностно и отчуждено общество? Може ли човек да се освободи от задълженията, които то му налага? Може ли да престане да бъде съучастник в твърде некрасивите му дела? Може ли да се уедини и заживее свой собствен живот?
Самото произнасяне на тия въпроси ни е много приятно, защото изведнъж ни поставя вън от категорията на другите и ние имаме всички поводи да си мислим, че сме нещо различно. Виждаш ли, ние съзнаваме порочността на живота, който живеем, което значи, че не сме загубили представа за хубаво и лошо, за истина и лъжа, за някогашните ни добродетели и сегашните ни грехове. Това чувство няма нищо общо с разкаянието, тъй като до него никога не се стига. Всичко се върти в полуясния тон на полусамосъжаление и полусамоирония.