Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Веднъж, вече през 1969-а, заподозрях, че на път за нея съм бил проследен (носех нещо важно от важно място) и тогава разработихме с Мира тактиката на излизането ми през няколко вътрешни двора, при което от нея се искаше да ме следи и да ми дава сигнали. Тя с голямо увлечение изпълни тази задача (благополучно), държа се дори много красиво, как условно да се обръща, условно да си държи чантичката, това й отиваше, макар че никога не беше се занимавала, нито се беше готвила. Постоянно ме увещаваше да не се забърквам в никакви обществени изяви, а да се занимавам с изкуството в сърцевината му (впрочем одобри писмото ми до конгреса на писателите и го преписваше на машина, и всички пликове залепихме в нейната стая, и самата тя пусна доста от тях в пощенските кутии). Независимо от това моето постепенно осъзнаване, че не бива да се стремим и да призоваваме към нова революция, не се споделяше от нея. В тази дребничка крехка жена с нейните умерени и дори флегматични литературни кумири се спотайваше и нещичко от Степан Разин: ако утре неговото разбойническо изсвирване се раздаде на улицата — и тя като нищо ще свирне от прозореца. И днес тя съчувстваше на Февруарската революция — и й се струваше примамливо подобно измъкване от сегашното блато. В този случай, както и в много други, тя изразяваше осевото настроение на днешната интелигенция: да одрусат тия както Романови (само че — не и нас…).
Нито на Мира, нито от нея никога не съм се обаждал по криминални телефони. И тя самата умееше да мълчи, както малко жени. Но, разбира се, ГБ си ме следеше все така усърдно — и естествено, това място също беше засечено от тях.
(Години по-късно научих, че от края на 1974-та — и чак до 1979-а — я привиквал ГБ, след толкова време да не мирясат! Четели й скалъпен „обвинителен материал“ (но без никаква полза…), увещавали я да се изкаже против мен чрез АПН, но тя не се поддала, устояла твърдо. (Бел. от 1990 г.))
А беше вярна труженичка и в работата си, печените доктори на науките клинчели и прехвърляли всичко на нея. (Нейната работа й диктуваше да славослови Горки — иначе се обезсмисляше всичко, което вършеше там, в института. При нейния литературен вкус това никак не беше лесно и тя все гледаше да стъкми нещо, на което да се опре: ту на предреволюционното всеобщо възхищение от него, ту на изказването на любимата й Цветаева, че Горки бил по-достоен за Нобелова награда от Бунин.) Тя влачеше тогава „Летопис на литературните събития“. И потапянето в предреволюционния печат я направи последователна привърженичка на кадетите. Отнесе се с подозрение още към моя „Август“. Някои листове с нейни забележки и възражения ми разкриха какво представлява „неокадетизмът“, колко силен е той сред днешната интелигенция и какво отражение ще даде тепърва върху руското развитие, и колко ми е чужд той.
Последното, на което Мира направи разбор веднага след написването му, бяха пробните глави на „Август“, давани на първочитателите през есента на 1969-а, и с голяма неприязън атакува семейството на Томчак и съвсем неразбираемата за нея, чужда Оря. От есента на 1969-а се срещахме рядко по вътрешни причини. Но и през 70-а тя прочете, кажи-речи, завършения „Август“ и направи важни забележки. Хареса й масивът от военните глави и Самсонов. И за двама ни беше трудно да се откажем от навика да обсъждаме ръкописа заедно. През следващите две години — още по-малко, почти не се виждахме. Чак през 1973-та ми се стори, че между нас покълва приятелство или възможност отново да гледаме ръкописите, докато са още сурови. И в новото й жилище, отвъд Преображенската порта, ходих няколко пъти с откъси от „Октомври Шестнайсета“. Но някогашното бързо намиране на общ език и общи решения вече го нямаше — а тъкмо по гази тема имахме и непреодолими разногласия. Тя се ужасяваше от цялата „десничарска“, антикадетска насоченост на моите Възли, с особена раздразнителност, със заядливостта на сякаш лично засегнат човек — против религиозните глави и все ми даваше за пример антирелигиозните разкази на В. Шукшин. (Шукшин като че ли много го е тревожела, разпалвала го е темата за религията и през ония години той остро се е стремял да се оправдае, тъй да се каже, против нея, а вътрешно и отстъпвайки, — без да подозира, че това ще стане — от последното, написаното от него преди внезапната му смърт.) Така проличаваше, че нашето някогашна единство на зрението не е било единство.