Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

През есента на 1969-а, щом се настаних в пристройката към вилата на Ростропович, се оказа, че главната постройка е обезлюдена, защото няма кой да живее в нея, а самите Ростроповичи заминаваха за чужбина задълго и спешно, нямат време за търсене. И ние им предложихме еНеНовците. Стива се втурна при Аничкови в присъщите си стил и темпо, зашемети ги, очарова ги — и ги пренесе за няколко часа. И се настаниха така за две зими: те в главната сграда, аз — в пристройката, предимно сам, а на двора черният рунтав нюфаундленд, когото те страшно обикнаха, както и той — тях. Трима концлагеристи окупираха парцел в спецзоната, съвсем близо до зам.-председателя на Министерския съвет!… Добре си живеехме! — аз разравях пътечките от снега, грижех се за парното, Надя пренасяше цялата „нелегална“ поща до Москва и от Москва, отбивах се при тях да си кажем по някоя шега, но работата ме притискаше. А те в просторите на Ростроповичевата къща разгърнаха як самиздат — преписването, сверката. И на мен ми помагаха с каквото можеха — толкова хубаво се работи, когато листовете се предават от ръка на ръка, отблизо — не бяхме свикнали така. А с еНеНовците и с Люша, в отсъствието на Стива (той беше в чужбина), „отпразнувахме“ нобеловската ми церемония в таванската „таверна“. А Милиевна присъства и когато милицията дойде да ме изселва от Жуковка.

Толкова често никога след това не се срещахме. Препускайки по време на московското запичане на работите, рядко се отбивах при тях — но простотата между нас до края си остана концлагериста, класическа, сродена от незабравимия къшей черен хляб, от неизбърсаните маси и от канчето с буламач. Не във всяко семейство отношенията са толкова прости, колкото бяха помежду ни.