Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
През есента на 1969-а, щом се настаних в пристройката към вилата на Ростропович, се оказа, че главната постройка е обезлюдена, защото няма кой да живее в нея, а самите Ростроповичи заминаваха за чужбина задълго и спешно, нямат време за търсене. И ние им предложихме еНеНовците. Стива се втурна при Аничкови в присъщите си стил и темпо, зашемети ги, очарова ги — и ги пренесе за няколко часа. И се настаниха така за две зими: те в главната сграда, аз — в пристройката, предимно сам, а на двора черният рунтав нюфаундленд, когото те страшно обикнаха, както и той — тях. Трима концлагеристи окупираха парцел в спецзоната, съвсем близо до зам.-председателя на Министерския съвет!… Добре си живеехме! — аз разравях пътечките от снега, грижех се за парното, Надя пренасяше цялата „нелегална“ поща до Москва и от Москва, отбивах се при тях да си кажем по някоя шега, но работата ме притискаше. А те в просторите на Ростроповичевата къща разгърнаха як самиздат — преписването, сверката. И на мен ми помагаха с каквото можеха — толкова хубаво се работи, когато листовете се предават от ръка на ръка, отблизо — не бяхме свикнали така. А с еНеНовците и с Люша, в отсъствието на Стива (той беше в чужбина), „отпразнувахме“ нобеловската ми церемония в таванската „таверна“. А Милиевна присъства и когато милицията дойде да ме изселва от Жуковка.
Толкова често никога след това не се срещахме. Препускайки по време на московското запичане на работите, рядко се отбивах при тях — но простотата между нас до края си остана концлагериста, класическа, сродена от незабравимия къшей черен хляб, от неизбърсаните маси и от канчето с буламач. Не във всяко семейство отношенията са толкова прости, колкото бяха помежду ни.
През последната ми зима в Москва Милиевна дълго боледува. Бях й обещал да дойда за Коледа, тя се крепеше. И в самия уречен ден, тъкмо когато се канех да тръгна за тях, от Париж получих „по втория начин“ двата първи екземпляра от „Архипелага“ — още сигнални, още преди да ги получат в ГБ и в ЦК, първите в СССР. Вкъщи не сколасах дори да разгърна книгата, едната оставих на Аля, другата грабнах и тръгнах за еНеНовците.
Разгърнах я у тях и това беше справедливо. Заедно с тях я запрелиствахме — на същата маса, около която се запознахме десет години преди това, когато още целият, целият път ни предстоеше. Отгърнахме и страницата, където имаше шест снимки на разстреляни — шестте снимки, дадени ми от Милиевна от тяхната мартенска изложба, и сред тях — нейният любим навремето човек…
През тия няколко години Милиевна вгради целия си живот в работата ми и ето че със снимките на близките си завинаги се вряза в „Архипелага“, във всичките му издания, на всички езици.
А у нас тогава вече беше започнал Земетръсът. После ме екстернираха. Аля се стягала за заминаване. През тия месец и половина, когато у нас гъмжало от съчувственици и чужденци, Надя не дошла, при безправното й служебно положение за нея това щяло да означава край. А веднъж, непосредствено преди заминаването на нашето семейство, зазвънял телефонът. Без да споменава кой се обажда, един глас, плачещ глас казал:
— Предайте му, че това бяха щастливи години, такива повече няма да има.
Мина се една година — и научихме за смъртта на Милиевна. Тя от доста години боледуваше от различни болести, и то тежко, на легло, и доста пъти съм й казвал: „Милиевна, трябва да доживеете до «Архипелага»!“, „Милиевна, трябва да доживеете до общия ни триумф!“ Всеки път тя оздравяваше.
А през януари 1975-а получила инфаркт. Дошъл лекар, убеждавал я, че трябва да постъпи в болница. Милиевна, седнала на кревата: „За какво да ходя в болница? Най-добре се умира вкъщи!“ И веднага след това през лицето й преминала зеленикаво-синя сянка, тя се олюляла и взела да пада на една страна. Лекарят се хвърлил да й прави изкуствено дишане, викнали реанимация — а нея вече я нямало.
Когато научихме за смъртта на Милиевна, писахме на Надя от Цюрих, поканихме я, не иска ли да дойде при нас, да сподели живота и работата ни. Надя отговори: не, никога няма да изостави родината си.