Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

По едно време Милиевна (отдавна пенсионирана) активно действаше в дружеството за опазване на руската старина и паметници. После видяла, че няма да се пребори с казионщината, а и нейното здраве й налагало да си стои повечко вкъщи, докато вулканичният нрав не й позволявал да се успокои и тя час по час ми измисляше някое ново познанство, нои източник на сведения, нов полезен човек — макар да не бях търсил такъв и да не бях я молил. И често ме убеждаваше, че това е нужно, аз се запознавах. Сега ги прехвърлям в ума си — цял фойерверк, дори не мога да си спомня всичко. Тъкмо тя ме запозна с Дмитрий Петрович Витковски, стар „беломорец“ (Концлагерист, който е работил на строежа на Беломорканал. Бел. пр.). Тя и със зетя на Короленко А. В. Харбовицки, любител на архивите, който по свой почин ми надомъкна много сведения — и нужни, и ненужни. (От благодарност ние се размекнахмо, дадохме му един том от „Архипелага“ само да го подържи половин час, без да го изнася — и из Москва плъзна слухът за „Архипелага“, чак до чужбина стигна. Колко усилия хвърлихме да опровергаваме, колко страх брахме!) Тук е и дирята на Палчински: Милиевна намерила жива балдъза на Пьотър Акимович, от нея почерпих доста, само по тоя начин го вкарах след „Архипелага“ — и в „Август“, и в „Октомври“. Дотрябваха ли ми семейни достоверни свидетелства за генерал Свечин — издирваше ги Милиевна, изразходвайки понякога месеци за кореспондиране, за запитвания, за нечии пътувания. За град Тамбов? — изнамираше единствения в Москва хералдист Ю. Шмаров, родом от Тамбов, жив свидетел на всичко, за собствения си живот не обича да разказва, но дойде ли ред до справките, справки за цялата губерния! Дотрябва ли ми вместо мен да изпратя някого да обиколи местата на въстанието и да поразпита съвсем неусетно, по-добре от мен? — намираше се навреме Валентина Павловна Холодова, биоложка, много пъти пътувала из Средна Русия, а по моя молба замина за Тамбовска област. А не искам ли живо съдействие в Историческата библиотека? — води ми сътрудниците. А не искам ли да получа важни поверителни донски материали? Пък и при Корин ме заведе, както беше обещала, успях да се запозная с този прекрасен човек — и да видя с очите си етюдите към „Отиващата си Русия“. А което изобщо не бях го очаквал, не бях го искал, не се досещах: Милиевна надушила, че в Ленинград у една казачка се пази архивът на Фьодор Крюков и изписаната от него още предреволюционна тетрадчица с първата част на „Тихият Дон“! За работата ми това не само че не е нужно, ами и много ме разсейва, но как да откажа? на кого няма да му пламне кръвта, като види такава примамка?