Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
7
МИРА ГЕНАДИЕВНА ПЕТРОВА
Четири години тя ми сътрудничи дейно и безценно, но не в общата ни малка мрежа, а без да се докосва до конспирацията, без да се запознава, да се засича с никого, винаги самостоятелно. А човек винаги смътно предусеща такава душа, но тъкмо тя сама няма да излезе на показ, а търсещите очи намират не каквито трябва.
Имах известни отношения с ЦГАЛИ (архива за литература и изкуство), те навремето бяха сгафили — предложиха ме за Ленинска награда (после много им чукаха сол на главите заради това), в един тежък момент им оставих „Кръга“ да го пазят, после четох у тях глави от „Раковата“ — и помолих Миралда Козлова, необикновено деен агент на ЦГАЛИ, да ми събере за „Раковата“ отзиви на сътрудниците, който поиска да напише. Тя ми събра десетина такива и един измежду тях ме прободе: за цялата съдба на Костоглотов, за злочестата му любов и какво загива в нея — с такова съчувствие беше написано, че и да не е била пишещата лекарка в тоя диспансер, значи е писала повестта заедно с мен, външен човек не би се откликнал така. И в бележките й се долавяше такова литературно откровение, което не е достъпно на критиците, само на авторите. Поисках да се запознаем. Оказа се: Петрова вече не служи в ЦГАЛИ; кандидат на науките, историк на литературата и текстолог, тя си намерила по-достойна работа в Института за световна литература, там се прехвърлила. Но Миралда на драго сърце ни уреди среща — у Мира, на „Воротникова“ уличка.
Помолих Мира да се изкаже по-обширно: кое още би искала да види доизпипано и поправено в „Ракова болница“ (беше есента на 1966-а, текстът още можеше да се променя). И тя смело (изобщо беше смела, крайно самостоятелна и дори рязка независимо от дребния си ръст и обичайната си кротост, ако не я ядосат) изложи преценки, забележки, дори и съвети. В тях ме порази и литературната точност, и специфично женската гледна точка, която не ми достигаше, — при тази първа повест разбрах, че не ми достига. Изложението й имаше дори характера на вихър — от привидната смяна на позицията: ту против недостатъчната извисеност при изобразяването на жената, ту против недостатъчната плътскост. Тъкмо такава съчувственичка през всичките години на лагерното ми, заточенишко и немосковско писане не бях имал никога досега. Но дотогава и материалът ми беше все лагерен, в който отлично се ориентирах, а сега вече пътеката на работата ми се променяше. Разбрах, че още много пъти ще идвам на „Воротникова“. И щом си тръгнах — и ме заглозга усещането за недовършеност на разговора, да, ще трябва пак да си поприказваме.
После ходих там много десетки пъти.
Мира беше дъщеря на стари болшевики — само че колко отдалечена от тяхната линия, също белег на времето, впрочем сега вече често срещан. Баща й бил разстрелян, майка й е жива, но с толкова непоносим характер, че Мира отдавна се отделила от нея, макар й да е неомъжена. Имала си своя тъмна стая на шумната „Домниковка“, но при съветските условия било невъзможно да я смени, да си съсипва живота също не й се искало и тя я зарязала заедно с партакешите и библиотеката, след което частно наела стая и половина в актъорски апартамент, у известна навремето актриса от Малий театър. Тук при нея беше светло, тихо, тясно и уютно. Най-уютно поради старинния секретер с много завъртулки, според легендата — от помешчическа къща по смоленския път, където веднъж пренощувал Наполеон и уж бил работил на тоя секретер, — а сега хубавичко се наработихме един до друг ние сума неща направихме там! Но и изключително премислено беше при Мира всяко цветно петно в стаята — тя страстно обичаше Ван Гог и се ужасяваше от което и да било цветово несъответствие. Имаше си и още няколко обекта на преклонение — преклонение, което по безогледност и преданост не отстъпваше на нейната самостоятелност изобщо. Към тези нейни кумири спадаха Томас Ман (по-късно и Бьол), Чехов, Цветаева и… Еренбург. Портретите на последните двама държеше в остъклената си библиотечка. (Аз дълго се присмивах на Еренбург, че не му е мястото в тая компания, тя ме слуша, слуша и накрая мълком го махна — и скоро след това той умря. Тя потръпна суеверно — и го върна.) Върху избора на тези кумири, естествено, даваше отражение не само собственият й вкус, а и общата насока на интелигентския вкус през последните години. При цялата лична остра независимост на мненията й тя плаваше в този общ поток на традиционно демократично интелигентство или по-скоро късен кадетизъм. (От съкращението КД — Конституционнодемократическа партия. — Бел. пр.) Но като оставим настрана забежките й (Чехов е върхът на руската литература, той е по-голям от Толстой и Достоевски), тя беше толкова талантлива във възприемането на литературата, че ми заместваше наведнъж 10–20 други читатели — безценно качество за един нелегален писател: достатъчно ми беше нейното мнение за всяка нова глава или страница. Изобщо писател, толкова зает с укриване, потулване, подчинен на външните механични изисквания на конспирацията и на нейните твърди срокове, е заплашен от опасността да не спази спокойното естетическо съзерцаване на пропорциите и детайлите в направеното. Тъкмо за това често ме подсещаше Мира. И именно по тази причина зае такова специално положение — встрани от цялата ми конспирация, осигурявайки ми отделна охранявана територия, където бях не конспиратор, а чист писател. Затова измежду всичките ми книги като моя сътрудничка тя не посегна — аз не я подтикнах, а и тя не настоя — единствено към „Архипелага“. В онова твърдо самодвижение на нашата история нейните работливи ръце нямаше до какво да се докоснат. И когато й донесох трите тома да ги прочете за пет дена, тя единствено само за тази книга не ми каза нито дума. Защото тази книги сама се беше направила — извън храма на изкуството, без ди се сети за нито един от неговите завети, без да се съобрази с нито едно негово правило.