Сага за Австралия

Извадеха ли картофи, колкото и малко да бяха те, ги поделяха между хората: на десет души се падаха по няколко грудки, набраните зеленчуци също биваха поделяни по равно. Сигурно защото не засищаха — но най-вече понеже на острова нямаше скорбут, зелени зеленчуци се намираха в изобилие. Хората предпочитаха да хапнат всичко друго (освен риба), но не и огромна копаня спанак или зелен боб.

Предстояха им тежки, отчаяни дни. Майорът беше наясно, че „Бдителност“ няма да се върне. Трийсет и четири годишният тендер, досега плавал само в Ламанша, трябваше да стигне чак до Източна Индия, за да вземе храна, инак хората в Порт Джаксън бяха обречени да измрат от гладна смърт — е, обитателите на остров Норфолк не бяха застрашени от това, но пък щяха да се видят принудени да живеят като първобитните хора. И дръзкият експеримент щеше да се провали с гръм и трясък.

Робърт Рос вярваше не по-малко пламенно от Артър Филип, че каквито и бедствия и несгоди да ги чакат в бъдеще, хората, за които му беше поверено да се грижи, не бива да живеят по-зле от християните британци другаде по света. Майорът бе длъжен да прави, да струва, но да съхрани нравствеността, благоприличието, грамотността, технокрацията и останалите добродетели на истинската европейска цивилизация. Не ги ли опазеха, дори и да останеха живи, хората щяха да се превърнат в отрепки. Рос обаче се различаваше от Филип в по-отвлечените добродетели — оптимизъм и вяра. Филип беше убеден, че дръзкият експеримент ще успее. Докато Рос просто смяташе, че всичко това — време, пари, имущество, усилия, е отишло на вятъра, потънало е в търбуха на безчестието, без да оставя и следа. Но колкото и дълбоко вкоренено да бе това негово убеждение, то не му попречи ни най-малко да прави всичко по силите си, за да намира решение на въпросите, за които ония надути пуяци в Лондон така и не се бяха сетили, докато бяха слушали сър Джоузеф Банкс и господин Жакоб Мария Матра и бяха умували над грандиозния си замисъл. Какво по-лесно от това да местиш човеците като пешки по дъската на световния шахмат, когато и столът ти е стол, и търбухът ти е заситен, и огънят топли, и гарафата с портвайн е бездънна!

Никой не възропта, задето в храната са включени и птиците от хълма Пит. Месото им беше тъмно, дъхтеше леко, но не и неприятно, на риба и не изпускаше мазнина, ако го задушаваш или печеш на шиш, а в началото на зимата всяка женска птица беше отвътре с по едно яйчице. Без перушината — тя се скубеше лесно — птицата си беше малка, така че с една можеше да се наяде дете, с две — жена, с три — мъж, а с четири-пет — чревоугодник. Ловците получиха нареждане да носят птици и за опушване. В началото Рос се опита да ограничи броя на птиците и на хората, на които разрешаваше да се катерят горе на планината. Но дори военното положение и видът на Дринг и Бранаган, получили (на няколко порции) цели петстотин камшика на голо, не спряха хората, които продължаваха да напират към билото, за да си хванат някоя и друга птица, внесла неописуемо разнообразие в менюто от осолено месо, риба и зеленчуци, и Рос вдигна ръце и се отказа от опитите да пречи на лова. Лейтенант Ралф Кларк, назначен за началник на държавното хранилище, взе да записва, доколкото можеше, количествата: от началото на април, когато бяха хващали по сто четирийсет и седем птици на ден, уловът беше скочил само за месец на хиляда осемстотин и деветдесет птици дневно. От тях някои биваха опушвани, но повечето отиваха на боклука — ловците на птици се лакомяха само за едно: за неизлюпеното яйчице вътре в самките. Самият Кларк беше голям поклонник на яйцата и се нареждаше сред най-неуморните ловци на птици.