Хари Потър и Орденът на феникса
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Егмонт България“
- ISBN: 954-446-761-0
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и Орденът на феникса». Краткое содержание книги:
Действието в «Хари Потър и Орденът на феникса» започва в една задушна лятна привечер. Тя ще бъде прорязана от цял низ събития, които ще срутят стената, разделяща вълшебния свят от този на мъгълите. Всичко около Хари се завърта шеметно… Сблъсък с чудовищни създания, който води до ужасяващи последствия. Нашествие от сови, носещи загадъчни послания. Мистериозен спасителен отряд и пожълтял пергамент, изписан със ситен почерк. Вихрен полет към щаба на Ордена на феникса и стремглаво спускане сред потайностите на Министерството на магията. Завръщането на Хари в «Хогуортс» за началото на петата му учебна година е предшествано от неочаквани преживелици и е белязано от страховити събития. И това е само началото! Защото на Хари му предстои да разкрие неподозирани тайни, да се срещне лице в лице с Вие-знаете-кого и неговите смъртожадни, да загуби скъп, любим човек, да узнае много за приятелството и любовта.
— Въпреки това — отбеляза спокойно Магориан — е ужасно злодеяние да избиваш жребчета… ние не докосваме и с пръст невинните. Днес, Хагрид, ще минеш. Ала оттук нататък не припарвай до това място. Изгуби приятелството на кентаврите, когато помогна на изменника Фирензи да ни избяга.
— Как не, да позволя на някакво стадо дърти мулета да не ме пуска в гората — провикна се Хагрид.
— Хагрид! — изписка ужасена Хърмаяни, когато и Бейн, и сивият кентавър тропнаха с копита по земята. — Хайде да си ходим, моля те!
Хагрид тръгна, но още държеше арбалета вдигнат и не сваляше заканително очи от Магориан.
— Знаем какво държиш в гората, Хагрид! — провикна се подире му той, а кентаврите се скриха от поглед. — И търпението ни е на изчерпване!
Хагрид се обърна, сякаш смяташе да се върне право при Магориан.
— Ще го търпите, докато е тук, тая гора е точно толкова негова, колкото и ваша! — ревна той, а Хари и Хърмаяни го забутаха с все сила отзад по елека от къртичи кожи в опит да го накарат да продължи нататък.
Все така свъсен, той погледна надолу и като видя, че и двамата го тикат, върху лицето му се изписа лека изненада, явно изобщо не беше усетил.
— Я се успокойте — рече им и след като се обърна, закрачи нататък, а те затичаха запъхтени подире му. — Проклети мулета, а?
— Хагрид — поде задъхана Хърмаяни и заобиколи мястото с копривата, което бяха подминали на идване, — щом кентаврите не искат в гората човеци, ние с Хари едва ли ще успеем да…
— Нали ги чу какво казаха — прекъсна я той, — дето не посягали на жребчета… на деца, де. Тъй или иначе, не можем да допуснем да ни се разпореждат.
— Е, все пак опита — прошепна Хари на Хърмаяни, която изглеждаше съвсем сломена.
Най-сетне излязоха отново на пътеката, а след още десет минути дърветата започнаха да оредяват и тримата отново виждаха тук-там късчета ясно синьо небе и чуваха в далечината отчетливи викове и възгласи.
— Пак ли вкараха гол? — попита Хагрид и поспря в прикритието на дърветата, когато пред тях изникна куидичният стадион. — Или може би мачът е свършил?
— Не знам — отвърна унило Хърмаяни.
Хари забеляза, че тя изглежда направо ужасно: косата й беше пълна с клечки и листа, на доста места мантията й беше раздрана, по лицето и ръцете й имаше множество драскотини. Знаеше, че и той едва ли изглежда по-добре.
— Кат’ че ли е свършил вече — заяви Хагрид и продължи да се взира с присвити очи в стадиона. — Вижте… хората вече излизат… ако вие двамата побързате, ще успеете да се смесите с тълпата и никой няма да разбере, че не сте били там.
— Няма да е зле — рече Хари. — Е… хайде, до скоро, Хагрид.
— Не мога да повярвам — сподели с много треперещ глас Хърмаяни веднага щом Хагрид вече не ги чуваше. — Не мога да повярвам. Наистина не мога да повярвам.
— Успокой се — подкани я Хари.
— Да се успокоя ли?! — подвикна тя разпалено. — Великан! Великан в гората! И от нас се иска да му даваме уроци! Ако изобщо се доберем дотам и се върнем покрай цяло стадо кентаври убийци! Направо не мога да повярвам.
— Още не се налага да правим нищо — опита се да я поуспокои тихо Хари, когато се сляха с потока хафълпафци, които говореха един през друг и вървяха към замъка. — Хагрид не иска от нас да правим нищо, освен ако не го изхвърлят, а това може да не стане никога!
— О, не се заблуждавай, Хари! — кипна Хърмаяни и се закова на място, та се наложи хората отзад да я заобикалят, за да не я блъснат. — То се знае, че ще го изхвърлят, и съвсем честно казано, след онова, на което се нагледахме току-що, никой не може да вини Ъмбридж!
Настъпи мълчание, Хари се взря в нея и очите й бавно се напълниха със сълзи.
— Не го мислиш, нали? — попита я той тихо.
— Не… добре… Не го мисля — отвърна Хърмаяни и, сърдита, си избърса очите. — Но защо трябва да си усложнява толкова живота… и своя, и нашия?
— Не знам…
— Кога най-после ще престанат да пеят тази тъпа песен — простена посърнала Хърмаяни, — не се ли назлорадстваха?
По полегатата морава откъм игрището на мощна вълна прииждаха ученици.
— О, хайде да се прибираме, докато не сме срещнали слидеринци — подкани Хърмаяни.