Хари Потър и Орденът на феникса
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Егмонт България“
- ISBN: 954-446-761-0
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и Орденът на феникса». Краткое содержание книги:
Действието в «Хари Потър и Орденът на феникса» започва в една задушна лятна привечер. Тя ще бъде прорязана от цял низ събития, които ще срутят стената, разделяща вълшебния свят от този на мъгълите. Всичко около Хари се завърта шеметно… Сблъсък с чудовищни създания, който води до ужасяващи последствия. Нашествие от сови, носещи загадъчни послания. Мистериозен спасителен отряд и пожълтял пергамент, изписан със ситен почерк. Вихрен полет към щаба на Ордена на феникса и стремглаво спускане сред потайностите на Министерството на магията. Завръщането на Хари в «Хогуортс» за началото на петата му учебна година е предшествано от неочаквани преживелици и е белязано от страховити събития. И това е само началото! Защото на Хари му предстои да разкрие неподозирани тайни, да се срещне лице в лице с Вие-знаете-кого и неговите смъртожадни, да загуби скъп, любим човек, да узнае много за приятелството и любовта.
— А това е Хърмаяни, виждаш ли? Хър… — Хагрид се подвоуми. Извърна се към момичето и попита: — Нали, Хърмаяни, нямаш нищо против да ти вика Хърми? Ще му е трудно да запомни такова дълго име.
— Не, нямам — изписка тя.
— Това, Гроп, е Хърми! И тя ще идва, тъй да знаеш! Не е ли прекрасно? А? Двама приятели, дето да… НЕ, ГРОПИ!
Великанът бе замахнал изневиделица към Хърмаяни, ала Хари я сграбчи и я издърпа зад едно дърво, така че пестникът на Гроп одраска дънера, но не успя да сграбчи нищо.
— НЕМИРНИК ТАКЪВ, ГРОПИ! — чуха те как крещи Хагрид. Хърмаяни се бе долепила зад дървото до Хари, трепереше и проплакваше. — ГОЛЯМ НЕМИРНИК! ЕЙ, НЕ ПОСЯГАЙ… ОООХ!
Хари надзърна иззад ствола и видя, че Хагрид се е проснал по гръб на земята и се държи за носа. Гроп, очевидно загубил интерес, се беше изправил и пак си играеше да огъва възможно най-ниско върха на бора.
— Хубаво — рече пресипнало Хагрид и стана от земята, като с едната ръка си стискаше носа, от който шуртеше кръв, а с другата държеше арбалета, — е… готово… видяхте го… сега, кат’ се върнете, той ще ви познае… Да…
Погледна Гроп, който продължаваше да дърпа бора с нехайно доволство върху лицето, сякаш изсечено от огромен камък. Докато го теглеше от земята, корените заскърцаха.
— Е, за днес май стига — оповести Хагрид. — Ами… ъъъ… да се връщаме, к’во ще кажете?
Хари и Хърмаяни кимнаха. Хагрид пак нарами арбалета и като се държеше за носа, ги поведе назад през дърветата.
В началото никой не продума, продължиха да мълчат и когато чуха далечния трясък, от който разбраха, че Гроп най-после е изтръгнал бора. Лицето на Хърмаяни беше пребледняло и застинало. Хари не се сещаше какво да каже. Какво ли щеше да стане, ако някой разбереше, че Хагрид е скрил в Забранената гора Гроп? А той беше обещал, че заедно с Рон и Хърмаяни ще продължат с напълно безсмислените опити на Хагрид да очовечат великана. Хагрид имаше удивителната склонност да се заблуждава, че зъбести чудовища са мили и безобидни, но как беше възможно дори той да си въобрази, че Гроп ще бъде някога в състояние да общува с човеци?
— Я чакайте — рече внезапно Хагрид точно когато Хари и Хърмаяни се мъчеха да се проврат през гъстата пача трева.
Извади от препасания през рамото му колчан една стрела, която намести на арбалета. Хари и Хърмаяни вдигнаха магическите пръчки — вече бяха спрели и също чуха как наблизо мърда нещо.
— Олеле — пророни Хагрид.
— Мисля, че ти казах, Хагрид: вече не си добре дошъл по тези места — заяви гърлен мъжки глас.
За миг им се стори, че през нашарения със слънчеви петна зелен сумрак към тях се носи гол до кръста мъж, после обаче видяха, че надолу той има тяло на дорест кон. Този кентавър беше с гордо скулесто лице и дълга черна коса. И той като Хагрид беше въоръжен, носеше през рамо пълен със стрели колчан и голям лък.
— Как си, Магориан? — попита предпазливо Хагрид.
Дърветата отзад изшумолиха и се появиха още пет-шест кентавъра. Хари позна Бейн с неговата брада и черно тяло, беше го виждал преди около четири години, в същата нощ, когато срещна за първи път и Фирензи. Бейн не показа с нищо, че го е познал.
— И така — рече той със злобна извивка в гласа и веднага се обърна към Магориан. — Мисля, че се разбрахме какво ще правим, ако този човек отново си покаже лицето в гората.
— Аз ли съм «този човек»? — избухна Хагрид. — Само защото ви попречих да извършите убийство?
— Не биваше да се месиш, Хагрид — отсече Магориан. — Ние си имаме свои обичаи, свои закони, различни от вашите. Фирензи ни предаде и ни опозори.
— Това пък отде ви хрумна — подвикна нетърпеливо Хагрид. — Не е направил нищо, освен да помогне на Албус Дъмбълдор…
— Фирензи стана слуга на човеците — оповести сив кентавър с волево, прорязано от дълбоки бръчки лице.
— Бил станал слуга! — кипна Хагрид. — Прави услуга на Дъмбълдор, какво толкова…
— Разгласява сред човеците нашето познание и тайни — пророни Магориан. — Няма прошка за такова безчестие.
— Добре, щом казваш — сви рамене Хагрид, — ама аз мисля, че правите голяма грешка…
— Както и ти, човеко — прекъсна го Бейн, — защо се връщаш в нашата гора, след като те предупредихме…
— Вижте к’во — ядоса се Хагрид. — Я оставете тая работа, че гората била ваша. Но не вие решавате кой да влиза и да излиза от нея…
— Нито ти, Хагрид — рече сдържано Магориан. — Днес ще те пусна да минеш, защото си заедно с малките си…
— Те не са негови! — прекъсна го презрително Бейн. — Ученици са, Магориан, от училището! Вероятно вече са се възползвали от онова, на което ги е научил изменникът Фирензи.