Хари Потър и Орденът на феникса

— Тя… виждаше, че за мен е важно — закърши огромни ръце Хагрид. — Ама… ама, да ви призная, скоро й дотегна от него… та решихме всеки да си продължи сам по пътя… Но тя обеща да не казва на никого…

— Как все пак си го довел дотук, без да те забележат? — учуди се Хари.

— Ето заради това се позабавих — отвърна Хагрид. — Можех да пътувам само нощем, и то през пущинаците. Е, ако поиска, той върви бързо, ама все се дърпаше да се връща.

— О, Хагрид, защо не си го оставил да си върви! — укори го Хърмаяни, като се отпусна тежко върху едно от изтръгнатите дървета и зарови лице в дланите си. — И сега какво ще правиш с този великан побойник, който дори не иска да стои тук!

— Е, «побойник» е силно казано — възрази Хагрид, който още кършеше развълнуван ръце. — Вярно, случва се да ме фрасне един-два пъти, ако не е в настроение, но сега се държи по-добре, много по-добре, посвикна.

— Тогава какви са тези въжета? — попита Хари.

Тъкмо беше забелязал дебелите колкото фиданки въжета, опънати от дънерите на най-големите дървета към мястото, където Гроп се беше свил с гръб към тях на земята.

— Налага ли се да го държиш вързан? — попита едва чуто момичето.

— Ами… налага се — отвърна разтревожен Хагрид. — Нали ви обясних вече… не си знае силата.

Чак сега Хари разбра защо в тази част на Забранената гора подозрително липсват всякакви други твари.

— И какво искаш да правим ние с Хари и Рон? — попита със свито сърце Хърмаяни.

— Ами да се грижите за него — пресипнало рече Хагрид. — След като си тръгна, де.

Хари и Хърмаяни се спогледаха умърлушени — момчето си спомни притеснено как вече е обещало на Хагрид да направи каквото той поиска.

— Какво… какво по-точно включва това? — поинтересува се Хърмаяни.

— Не да го храните и такива неща — рече с готовност Хагрид. — Той и сам си намира с какво да се храни, не се притеснявайте. Птици и дивеч… неща от този род… не, има нужда от компания. Ако зная, че някой продължава с опитите да му помогне поне малко… например да го обучава.

Хари не каза нищо, само се извърна към грамадата, заспала на земята пред тях. За разлика от Хагрид, който приличаше просто на много едър човек, Гроп изглеждаше странно безформен. Чак сега Хари видя, че онова, което е помислил за обрасла с мъх скала вляво на огромната пръстена могила, всъщност е главата на Гроп. Като съотношение спрямо тялото беше много по-голяма от човешка глава, бе почти съвършено кръгла и беше покрита с гъста, много къдрава коса с цвят на орлова папрат. Както и при вуйчо Върнън, главата сякаш беше набучена направо върху раменете, почти без врат, и над нея се подаваше краят на едното ухо, голямо и месесто. Гърбът под дрехата, наподобяваща мърляв кафеникав халат от грубо съшити животински кожи, беше изключително широк и докато Гроп спеше, опъваше едва ли не до скъсване шевовете. Краката му бяха подгънати под тялото. Хари видя босите стъпала, мръсни и огромни като шейни, сложени едно върху друго направо върху горската пръст.