Златната клонка
- Автор: Фрэзер Джеймс Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златната клонка». Краткое содержание книги:
Струва ми се, че в това описание на обичая трябва да има някаква грешка. Вероятно перуанците са почитали наконтения сноп царевица, а не хамбара (пируа) и него са смятали за Царевична майка. Това се потвърждава и от друг източник. Според съобщенията перуанците вярвали, че всички полезни растения са одушевени от божествени същества, които ги карат да растат. В зависимост от конкретното растение наричали тези божествени същества Царевична майка (Zara-mama), Киноа майка (Quinoi-mama), Кока майка (Coca-mama) и Картофена майка (Axo-mama). Правели фигури на тези божествени майки съответно от царевични листа или от листата на киноа и кока, обличали ги в женски дрехи и ги почитали. Представяли Царевичната майка като кукла, направена от стеблата на царевица и облечена в пълна женска носия. Индианците вярвали, че „като майка тя има способността да даде и да роди много царевица“. При това положение Акоста вероятно е разбрал погрешно своя източник и описаната от него Царевична майка не била хамбарът (пируа), а облеченият богато сноп царевица. Перуанската Царевична майка, също като Жътвената дева в Бакидър, се пазела една година, та с нейна помощ посевите да растат и да се множат. Но за да не стане така, че да не й достигнат силите до следващата жетва, я питали как се чувствува и ако се чувствувала отпаднала, я изгаряли и правели нова Царевична майка, „за да не загине царевичното семе“. Ако забелязвате, тук намираме категорично потвърждение на вече даденото обяснение за умъртвяването на божеството — периодично и инцидентно. По правило оставяли Царевичната майка да живее цяла година, т.е. интервала, в който може логически да се предполага, че ще си запази силите. При първия симптом на отпадналост я умъртвявали и нейното място заемала свежа и енергична Царевична майка, та царевицата, чието съществуване зависи от нея, да не залинее и загине.
2. Оризовата майка в Индонезия
Ако у читателя все още съществуват някакви съмнения относно значението на жътвените обичаи, изпълнявани до неотдавна от европейските селяни, те би трябвало да се разсеят след сравнението с обичаите, спазвани от малайците и даяките в Индонезия по жътвата на ориза. Защото тези източни народи не са надживели, като нашето селячество, умственото равнище, в което се корени обичаят; у тях са в хармония теория и практика, любопитните ритуали, които в Европа отдавна са минало, станали са забавление за невежите и загадка за учените, при тях са все още жива действителност и хората могат разумно и вярно да ги обяснят. Затова изучаването на техните вярвания и обичаи, свързани с ориза, хвърля светлина върху истинското значение на обреда с житните растения в Древна Гърция и съвременна Европа.
В същност целият обред на малайците и даяките се основава на простата идея, че и оризът като хората има душа. Те обясняват явленията възпроизводство, растеж, повяхване и смърт на ориза със същите принципи, с които обясняват съответните явления при човешките същества. Те си представят, че в тъканите на растението, също както в тялото на човека, съществува жизнен елемент, дотолкова независим, че може за известно време да се отдели напълно от тях, без фатални последици, но ако отсъствието му продължи извън определени граници, растението ще повехне и ще умре. Този жизнен, но отделим елемент е онова, което, по липса на по-добра дума, трябва да наречем душа на растението, също както при хората подобният жизнен и отделим елемент обикновено се смята за човешката душа. Целият култ към зърнодайните растения се основава на тази теория или мит, тъй както култът към умрелите се изгражда на теорията или мита за човешката душа — огромна надстройка, изграждана на слаби и несигурни основи.