![Последният довод на кралете [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/1/3/posledniyat-dovod-na-kralete-bg-download.jpg)
Последният довод на кралете [bg]
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният довод на кралете [bg]». Краткое содержание книги:
Сега той беше един от ранените. Променено, обезобразено, отвратително създание. Ужасът пропълзя бавно в тялото му и се смеси с болката. Колко тежко е ранен? Крайниците му по местата ли са? Опита се да раздвижи пръстите на ръцете, после на краката, стисна зъби, усетил болката в ръката и крака му да се усилва. Вдигна треперещата си лява ръка пред лицето, завъртя я в сумрака. Видя му се непокътната, най-малкото, но беше единственото, което успя да помръдне, при това с огромни усилия. В гърлото му се процеди паника и го сграбчи здраво.
— Къде съм? Проклет вятър. Не виждам. Помощ. Помогнете. Къде съм?
— Затваряй си плювалника, мамка му! — кресна Уест, но думите заглъхнаха в пресъхналото му гърло. Чу се само немощно изкашляне, при което ребрата му пак пламнаха от болка.
— Шшшш. — Внимателно докосване по гърдите. — Стой спокойно.
В полезрението му се появи замъглена физиономия. Стори му се на жена със светла коса, но не можеше да изчисти образа. Затвори очи и се отказа от по-нататъшни опити. Май нямаше кой знае какво значение. Усети нещо до устните си. Гърло на бутилка. Отпи твърде трескаво, задави се и усети студената вода да потича по шията му.
— Какво се случи? — изграчи.
— Ранен си.
— Това ми е ясно. Имах предвид… в града. Вятъра.
— Не знам. Едва ли някой знае.
— Победихме ли?
— Май да. Гуркулите бяха отблъснати, да. Но има много ранени. Много мъртви.
Още една глътка вода.
— Ти коя си?
— Казвам се Арис. Дан Каспа.
— Арис… — Превъртя името й в устата си. — Познавах братовчед ти. Добре го познавах… добър човек. Все повтаряше… колко си красива. И богата — додаде, като смътно съзнаваше, че това, последното, не бива да го казва, но не можеше да накара устата си да спре. — Много богата. Умря. В планината.
— Знам.
— Какво правиш тук?
— Опитвам се да помагам с ранените. Най-добре сега поспи, за да…
— Цял ли съм?
Мълчание.
— Да. Поспи, ако можеш.
Потъналото й в сянка лице се размаза и Уест остави очите си да се затворят. Болезнените звуци бавно заглъхнаха. Цял е. Всичко ще се опрани.
Някой седеше до него на леглото. Арди. Сестра му. Премигна, понечи да отвори уста, имаше горчив вкус, за момент загуби ориентация.
— Сънувам ли? — Тя се пресегна и заби нокти в ръката му. — Ау!
— Болезнен сън, а?
— Не — видя се принуден да признае той. — Истина е.
Тя изглеждаше добре. Далеч по-добре от последния път, когато я видя — това поне бе сигурно. Първо, по лицето й нямаше кръв. Второ, не излъчваше открита омраза. Просто изглеждаше замислена и намръщена. Опита се да седне на леглото, не успя и се стовари обратно долу. Тя не му предложи помощ. Пък и той не го очакваше.
— Зле ли съм? — попита я.
— Явно не е толкова сериозно. Счупена ръка, няколко пукнати ребра, ожулен крак — така казаха. Малко порязвания по лицето, може да ти остане някой и друг белег, но, от друга страна, една красавица в семейството стига.
Изхърка в опит да се засмее и трепна, прорязан от болка в гърдите.
— Абсолютно вярно. Същото се отнася и за ума.
— Не бери грижа. Използвах интелигентността си, за да постигна този невероятен успех, който виждаш пред себе си. Постижение, за което ти, като лорд-маршал на Съюза, можеш само да мечтаеш.
— Недей — изсъска той и притисна здравата си ръка към ребрата. — Боли.
— Заслужаваш си го.
Смехът му бързо секна и двамата замълчаха, впили погледи един в друг. Дори това му беше трудно.
— Арди… — Гласът заседна в нараненото му гърло. — Можеш ли… да ми простиш?
— Вече съм ти простила. Първия път, когато чух, че си умрял. — Уест забеляза, че тя опита да се усмихне. Но ъгълчетата на устните й бяха все така гневно извити. Вероятно би предпочела да забие нокти в лицето му вместо в ръката. В този момент почти се зарадва, че е ранен. Така не й оставаше друг избор, освен да се държи прилично с него. — Добре, че не си. Умрял, имам предвид… — Сбърчи чело и обърна глава. В дъното на дългото помещение се надигна някаква глъчка. Чуваха се гласове, подрънкваха брони.
— Кралят! — не беше ясно кой вика, но явно се вълнуваше. — Кралят пак е тук!
По околните легла хората започнаха да се надигат и да извръщат глави. От легло на легло премина въодушевление, примесено с напрежение.