Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

6

НАТАЛИЯ МИЛИЕВНА АНИЧКОВА И НАДЯ ЛЕВИТСКАЯ

И пак с писмо се обади, че съществува, неизвестната ми дотогава Наталия Милиевна: че тя, бивша политзатворничка, и осиновената й дъщеря, също политзатворничка, са ми благодарни за „Иван Денисович“ и са готови да ми помагат с каквото могат. А като стръв, да е по-сигурно, че ще им отговоря, беше добавено, че Павел Дмитриевич Корин бил техен съсед, могат да ме запознаят с него, че много обичат да пътуват из затънтения Север; и интересни снимки от онези места.

„Бивш политзатворник“ за мен беше отваряща парола. „Бивши политзатворници“ беше най-почетната папка в архива с кореспонденцията ми и в нея вече имаше неколкостотин писма. Тях никога не ги прескачах, почти от всяко си преписвах по нещо и с мнозина от подателите им после се срещах. Веднъж отидох на „Большая Пироговка“ у Аничкови. И открих, че няма фалшификация, такива са, за каквито се представят; вечни политзатворнички с невкочанена душа; живеят ден за ден като чергари; няма да се учудят, ако утре пак ги приберат, и по време на ежегодните си летни пътешествия, особено рисковани за 65-годишната и далеч не здрава Милиевна, се завирали в такива пущинаци, където не всеки млад ще се престраши да иде. Тъкмо този дух на безразличие към материалните блага, на весела неувереност в утрешния ден и горещата преданост към довчерашния политзатворник ни сприятели. Не можехме да не се съберем. При първата ни среща гледах много-много да не се разкривам, но още от втората — се понесохме. И от първата ни среща, та чак до разлъката аз май нито веднъж не съм ги оставял без поръчения по общото ни дело — и двете винаги ги изпълняваха като най-нажното и най-радостното нещо в живота им.

Този политзатворнически дух и лагерното минало ги свързваха в семейство. Инак бяха съвсем различни: нисичката, дебела, весела, не като за възрастта й възбудена Милиевна с нейния неустойчив и дори капризен характер — и високата, слаба, не като за възрастта си сдържана, вечно затънала в работа, педантична и благоразумна Надя. Навремето в лагера по някаква щастлива случайност Милиевна станала началничка на хлеборезачите — и спасила от крайно изтощаване сирачето Надя, помогнала му да позаглади косъма и го поокуражила. И това ги свързало завинаги като майка и дъщеря. Наталия Милиевна била от старинно дворянско семейство, дядо й бил виден чин от дворцовото ведомство, учела се в Таганцевата гимназия, всичките й приятели от детинство били петербургска дворянска младеж, през революцията разпръсната, разстреляна, забягнала. Съветското петдесетилетие продължавало да разпилява всичките й роднини и любими хора, близки и далечни, нито един не останал. Надя била от неиздигнат слой, макар че баща й — Григорий Андреевич Левитски, биолог, бил най-близък сътрудник на Вавилов и станал жертва на Лисенко. Семейството й било вкарано в затвора не като семейство, а на четири пъти, отделно — баща й, майка й, след това самата нея, след това и брат й, и всекиго по самостоятелно дело. Родителите й загинали в лагера, а Милиевна спасила Надя и с вечна благодарност Надя се привързала към нея. Това беше най-забележителното в живота им, по това те си приличаха със съпрузите Зубови и Тенно, а сигурно и с други политзатворнически семейства, че, не щеш ли, паднал им се неочакван подарък, допълнително резенче за дотъкмяване на грамажа към някогашните политзатворнически години и само в светлината на онези години придобивал смисъл. И всеки 5 март, денят на смъртта на Сталин, този постоянен висш смисъл на живота им се издигал до символ: те превръщали стаичките си в музей, редели снимки на разстреляни и починали в лагерите, колкото смогвали да намерят, пускали траурна музика — и няколко часа през този музей преминавали поканените от тях познати и бивши политзатворници. Върху бъркотията на военните и революционните години се насложил и доста вятърничавият навремето характер на Наташа Аничкова, и така целият й живот протекъл нагоре с краката, без да й остави нито семейство, нито професия. А Надя от малка знаела немски и сега той я крепеше в библиотеката за чуждестранна литература. (През войната, още като момиченце, имала лесната възможност да отстъпи от Псковския край заедно с германците, но не отстъпила и била наказана с лагер, казва, че никога не е съжалила, че е останала в родината си.)