Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Някъде напред се издигаха скални зъбери, като почернели кости. Леоман, който вървеше на десетина крачки пред групата, изведнъж спря и се обърна.
— Трябва да прекосим място, обитавано от духове.
Фелисин кимна.
— По-стари от тази пустиня… вдигнали са се и сега ни гледат.
— Мислят ли ни злото, Ша’ик Преродена? — попита я тоблакаят и десницата му стисна дръжката на оръжието.
— Не. Може би са любопитни, но иначе им е все едно. — Обърна се към Хеборик. Бившият жрец все още беше потънал в себе си, скрит под татуировките. — Ти какво усещаш?
Той трепна и се дръпна встрани, щом чу гласа й, сякаш всяка дума го бодеше като стрела.
— Не е нужно да си безсмъртен дух, за да ти е все едно.
Тя го изгледа.
— Бягството от радостта на прераждането не може да продължи вечно, Хеборик. Това, което те плаши, е, че отново ставаш човек…
Той й отвърна с горчив, пълен с насмешка смях.
— Не очакваш да чуеш такива мисли от мен. Колкото и да не ти харесваше онова, което бях, ето, че съжаляваш, че онова дете вече го няма.
— Все още те владее този прилив на сила, Фелисин, и в заблудата си вярваш, че тя ти носи и мъдрост. Има дарове, но някои неща трябва да ги спечелиш сама.
— Той е като окови по теб, Ша’ик Преродена — изръмжа тоблакаят. — Убий го.
Тя поклати глава, без да откъсва очи от Хеборик.
— Щом мъдростта не може да ми бъде дарена, ще бъда дарена с мъдрец. С близостта му, с думите му.
Бившият жрец вдигна глава и очите му се присвиха под тежко надвисналото чело.
— Май не ми оставяш избор, Фелисин.
— Може би само така изглежда, Хеборик.
Забеляза как се бори вътре в себе си, борба, която никога не го беше оставяла. „Нагазихме цяла страна, опустошена от свирепа война, и през цялото време воювахме със себе си. Дрижна е вдигнал само едно огледало…“
— Все пак съм се научила на нещо от теб, Хеборик.
— На какво?
— На търпение. — Обърна се и махна на Леоман да продължат.
Стигнаха до извитите, покрити със сажди скали. Нямаше ги обичайните следи от това, че мястото е било някога център на свещени ритуали. Базалтовата скала беше неподатлива на човешка ръка, опитала се да вреже в нея символи, познати от камъните на свещените места.
И все пак Фелисин долавяше присъствието на духовете — някога силно, а сега — само смътно ехо. Усещаше унинието, с което ги следяха невидимите им очи. Пустинята се стелеше около тях — древно море, отдавна пресъхнало. Огромната падина бе покрита с тънка прашна пелена.
— Оазисът е близо до центъра — промълви Леоман.
Тя кимна.
— Остават ни вече по-малко от седем левги.
— Кой носи личните вещи на Ша’ик? — попита го тя.
— Аз.
— Ще ги взема.
Той остави мълчаливо торбата и почна да вади разни неща. Дрехи, няколко пръстена като за бедна жена, гривни и обеци, дълъг нож с тънко острие, начернено, освен по ръба.
— Мечът й ни чака в оазиса — каза Леоман. — Гривните си ги носеше само на лявата китка, пръстените — също на лявата ръка. — Посочи няколко каишки. — Тях си ги връзваше на дясната китка и под лакътя. — Помълча, без да откъсва свъсения си поглед от нея. — Дано само дрехите да са ти по мярка.
Тя се усмихна.
— За да се подсили измамата ли, Леоман?
Той сведе очи.
— Може да има… съпротива. Върховните магове…
— Ще подчинят каузата на волята си, ще създадат фракции в стана, а след това ще влязат в борба помежду си, за да решат кой да властва над всички. Все още не са го направили, защото не могат да решат дали Ша’ик е още жива. Но вече са подготвили терена.
— Пророчице…
— Аха, дотук поне го приемаш.
Той се поклони.
— Никой не може да отрече силата, която се е вляла в теб, но все пак…
— Все пак аз не съм отворила Свещената книга.
Той я погледна твърдо.
— Да. Не си.
Фелисин се огледа. Тоблакаят и Хеборик стояха близо до тях и гледаха и слушаха смълчани.
— Онова, което ще отворя, не е между тези корици, а вътре в мен. Сега не му е времето. — Отново се обърна към Леоман. — Трябва да ми вярваш.
Пустинният воин присви очи.
— Никога не си могъл лесно да преглътнеш това, нали, Леоман?
— Кой го казва?
— Ние.
Той не отговори.
— Тоблакай.
— Да, Ша’ик Преродена?
— Спрямо човек, който се съмнява в теб, какво би използвал?
— Меча си — отвърна той.
Хеборик изсумтя.
Фелисин рязко се извърна към него.
— А ти? Ти какво би използвал?
— Нищо. Ще си остана какъвто съм, и ако се окажа достоен за доверие, човекът ще го разбере.
— Освен ако…?
Хеборик се намръщи.
— Освен ако този човек не може да повярва на самия себе си, Фелисин.