Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
Мадам Росини чевръсто нахлупи „тортата“ върху гнездото кок на главата ми и когато погледнах в огледалото, едва се познах.
— Сега изглеждам като нещо средно между Мария-Антоанета* и баба ми — измърморих аз.
* Австрийска ерцхерцогиня и кралица на Франция и Навара, съпруга на крал Луи XVI. Остава в историята с легендарната си екстравагантност и с трагичната си гибел. — Бел. ред.
А заради черните ми вежди приличах съвсем малко и на горски разбойник, предрешен като жена.
— Глупости! — възрази мадам Росини, която закрепи перуката с огромни фуркети. Те приличаха на малки кинжали, инкрустирани в края с бляскави стъклени камъни, подобно на сини звезди, които се подаваха от къдравото творение. — Става дума за контррасти, лебедова шийке. Контррастите са най-важното нещо. — Тя посочи отворената палитра с гримове върху тоалетката. — А и като се добави грримът, дорри в XVIII век на светлината на свещите smoky eyes* са en vogue**. Още съвсем малко пудрра, et parfaitement***! Ти отново ще си най-красивата!
* Опушени очи (англ.). — опушен грим. — Бел. прев.
** На мода (фр.). — Бел. ред.
*** И перфектно (фр.). — Бел. ред.
Което, разбира се, нямаше как да знае, тъй като никога не бе присъствала. Усмихнах й се.
— Толкова сте мила с мен! Вие сте най-добрата! А за роклите ви трябва да получите „Оскар“.
— Знам — отвърна мадам Росини скромно.
— Много е важно да се качваш и да слизаш с главата напрред, миличката ми! — съветваше ме мадам Росини, когато ме бе придружила до лимузината и ми помагаше при качването.
Чувствах се малко като Мардж Симпсън*, само дето кулата на главата ми беше бяла, а не синя и за щастие, таванът на колата бе достатъчно висок.
— Не е за вярване, че такова малко човече заема толкова много място — засмя се господин Джордж, когато най-сетне разстлах полите на роклята ми върху седалката.
* Героиня от анимационния сериал „Семейство Симпсън“, обикновено носи светлозелена рокля, червени обувки, а на шията си — огърлица от синтетични перли, има огромна синя коса, оформена във висока прическа. — Бел. ред.
— Нали? С тази рокля човек трябва да подаде молба за отпускане на собствен пощенски код.
Мадам Росини ми отправи развеселена въздушна целувка за довиждане. Ах, тя беше направо златна! В нейно присъствие винаги забравях колко ужасен всъщност е животът ми.
Колата потегли и в този момент входната врата на главната квартира се отвори рязко и Джордано излезе забързано. Оскубаните му вежди бяха вдигнати нагоре и със сигурност под изкуствения си тен бе бял като платно. Устата му с цъфналите устни се отваряше и затваряше, което му придаваше вид на някоя застрашена от изчезване океанска риба. За щастие, не можах да разбера какво каза на мадам Росини, но ясно си го представях. Тъпо същество. Няма никаква представа от история и танцуване на менует. Ще ни изложи с безразсъдството си. Позор за човечеството!
Мадам Росини му се усмихна сладко и му каза нещо, което затвори рибешката му уста. За съжаление, изгубих двамата от поглед, когато шофьорът зави по уличката, водеща към „Странд“.
Ухилена, се отпуснах назад в седалката, но докато траеше пътуването, доброто ми настроение бързо се изпари и отстъпи място на тревогата и страха. Боях се от почти всичко: от неизвестността, многото хора, погледите, въпросите, танците и разбира се, най-вече от повторна среща с графа.
През нощта страховете ми ме бяха преследвали дори в сънищата ми, но бях доволна, че изобщо можех да се похваля с непробудно проспана нощ. Малко преди да се събудя, сънувах особено объркани небивалици: че се спъвам в собствената си рокля и падам надолу по огромно стълбище, точно в краката на граф Сен Жермен, който — без да ме докосва — ме повдига, като ме хваща за шията. През това време ми се кара с гласа на Шарлот: „Ти си позор за целия ти род“. А до него стои господин Марли, вдигнал високо раницата на Лесли и ме обвинява: „В Ойстер картата* са останали само една лира и двайсет пенса“.
* Електронна карта за градския транспорт в Лондон. — Бел. прев.
— Колко несправедливо! А тъкмо я бях заредила!
Днес сутринта в час по география Лесли бе умряла от смях заради съня ми. Макар че той изобщо не бе чак толкова измислен: вчера след училище раницата й бе открадната, докато се канела да се качи в автобуса. Била брутално дръпната от гърба й от младеж, който според думите на Лесли можел да тича по-бързо и от Дуейн Чембърс*.