В капана на времето [bg]

Погледна право към Джейми, който срещна спокойно очите му.

— Затова много се изненадах, когато баща ти ми писа, че те изпраща с Дугал и иска да дойдеш в Леох, за да се обучаваш.

— Така са се разбрали, когато са се оженили — отвърна Джейми. — Че Дугал ще ме заведе при теб за известно време. — Сухи вейки от лиственица прелетяха с вятъра, Джейми и Колъм свиха рамене срещу внезапния студ и семейната прилика се подчерта от този общ жест.

Колъм видя усмивката ми и също леко се усмихна.

— О, да — каза той. — Но обещанието струва колкото хората, които са го дали. Тогава не познавах баща ти.

Отвори уста да продължи, но като че ли размисли. Тишината в църковния двор нахлу между тях и затвори пролуката на разговора им, все едно не бяха изрекли и дума.

Накрая Джейми я наруши отново.

— Какво мислеше за баща ми? — Усетих в тона му любопитството на дете, което рано е загубило родителите си и търси някакви късчета информация за хората, които е виждало само през детски очи. Разбирах този импулс; малкото, което знаех за родителите си, бях научила от кратките и незадоволителни отговори на чичо Ламб — той не разбираше много от хора.

Колъм обаче разбираше.

— Питаш какъв беше? — Огледа внимателно племенника си и леко се изсмя. — Ами виж се в огледало, момче. Ако лицето е на майка ти, баща ти ще те гледа през тези проклети котешки очи на Фрейзър. — Протегна се и се разшава, за да облекчи болката в костите си. Устните му бяха здраво стиснати по навик, за да не изпъшка, и аз разбрах какво е създало дълбоките бръчки между носа и устата. — Но за да ти отговоря, аз не го харесвах много, той мен — също, но знаех, че е почтен човек. — Замълча, после добави много тихо: — Знам, че и ти си такъв, Джейми Макензи Фрейзър.

Изражението на Джейми не се промени, но клепачите му леко потрепнаха. Само човек като мен, който добре го познаваше — или наблюдателен като Колъм — би забелязал.

Колъм въздъхна.

— Е, момче, затова исках да говоря с теб. Трябва да реша кого да последват Макензи от Леох — крал Джеймс или крал Джорди. — Усмихна се горчиво. — Май изборът е между познатия и непознатия дявол, но все пак трябва да го направя.

— Дугал… — започна Джейми, но чичо му го прекъсна с рязко движение на ръката.

— Да, знам какво мисли Дугал. Не ме оставя на мира вече две години — каза той нетърпеливо. — Но аз съм господарят на Макензи от Леох и аз трябва да реша. Дугал ще се подчини. Ти какво би ме посъветвал — за доброто на клана, чиято кръв тече и в твоите вени?

Джейми вдигна очи тъмносините си очи, притворени заради слънцето, което грееше в лицето му.

— Аз съм тук заедно с хората си — каза той. — Изборът ми не е ли ясен?

Колъм пак се размърда и наведе глава към племенника си, сякаш да долови всеки нюанс на гласа или изражението му.

— Нима? Хората отдават верността си по много причини, момче, и те рядко са тези, които изричат на глас. Говорих с Лохиел, Кланраналд и Ангъс, и с Алекс Макдоналд от Скотъс. Мислиш ли, че те са тук само защото смятат, че Джеймс Стюарт е законният крал? Сега ще питам теб и искам да чуя истината в името на честта на баща ти.