Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— Сега изпратихме за него.
— Не можете ли да направите нещо против задушаването?
— Само инжекции; но той не ги понася. Докторът каза, че докато се бори…
— Той не се бори — прошепна Соумс. — А само бавно се задушава. Това е ужасно.
Джеймс се размърда неспокойно, сякаш разбираше какво говорят. Соумс стана и се наведе над него. Джеймс раздвижи леко двете си ръце и Соумс ги взе в своите.
— Иска да го поизправим — прошепна сестрата.
Соумс го поповдигна. Мислеше, че го повдига леко, но по лицето на Джеймс пробягна почти гневно изражение. Сестрата оправи възглавниците. Соумс пусна ръцете, наведе се и целуна баща си по челото. Когато се изправи отново, очите на Джеймс устремиха в него последна искрица, стаена все още негде в глъбините на съзнанието му. „Свършено е с мене, моето момче — казваше сякаш този поглед. — Грижи се за тях, грижи се за себе си… грижи се… Всичко оставям на теб.“
— Да, да — прошепна Соумс. — Да, да.
Зад него сестрата вършеше нещо, неизвестно какво, което баща му отблъсна със слабо движение, сякаш се сърдеше на тази намеса; почти веднага дишането му стана по-меко, по-спокойно; той лежеше безгласно. Напрегнатото изражение бе изчезнало от лицето, заменено от странен бял покой. Клепките трепнаха и не мръднаха вече; цялото лице се успокои и се отпусна. Само по лекото трепване на устните личеше, че още диша. Соумс се отпусна на стола си и започна да милва отново крака. Чу как сестрата плаче тихо до камината; странно, че само тя, чуждият човек, плачеше! Чу тихото пращене и съскане на огъня. Още един от старите Форсайтови отиваше към своя вечен покой… Чудни хора бяха те!… Чудно как се бе държал този. Наведени напред, майката и Уинифред не отделяха поглед от устните на Джеймс. А Соумс се бе навел настрана, към нозете, да топли и двете; намираше в това някаква утеха, макар че те ставаха всеки миг все по-студени и по-студени. Изведнъж скочи: ужасен звук, какъвто не бе чувал досега, се изтръгна от устните на баща му, сякаш огорчено сърце се разкъсваше в протяжен стон. Каква сила е имало то, за да се сбогува така! Стонът стихна. Соумс погледна лицето. Нито мръдване, нито дъх! Свършил бе! Целуна го по челото, обърна се и излезе. Изтича горе в спалнята си, в своята някогашна спалня, все още поддържана от него, хвърли се на леглото и заплака, заглушавайки във възглавницата своите ридания…
След малко слезе и отиде отново в стаята. Джеймс лежеше сам, чудно спокоен, освободен от скръб и тревоги, с величието, оставено от старостта върху повехналото лице — тъжното, неповторимо величие на старинна монета.
Дълго гледа Соумс това лице, огъня в камината, стаята, разтворила прозореца към лондонската нощ.
— Сбогом! — прошепна той. И излезе.
Свое
За много неща трябваше да се погрижи през тая нощ и през целия следващ ден. Телеграмата, получена на закуска, го успокои за състоянието на Анет и той замина за Рединг с последния влак. Емили го изпрати с целувка по челото и с думи, които още звучаха в ушите му:
— Не зная какво бих сторила без тебе, милото ми момче.
У дома си пристигна в полунощ. Времето се бе променило, станало бе пак по-меко, сякаш си отдъхваше, след като си бе изпълнило задачата — изпратило бе един Форсайт да даде сметка за своя живот. Втора телеграма, получена по време на вечерята, бе потвърдила добрите новини за Анет; затова, вместо да се прибере направо, Соумс мина през обляната от лунното сияние градина и отиде до плаващата къщичка. Чудесно можеше да пренощува и тук. Страшно уморен, легна на дивана, както беше с шубата, и заспа. Събуди се наскоро след разсъмване, качи се на палубата, застана до парапета и загледа към запад, където реката правеше голям завой през гората. Усетът за природна красота у Соумс беше странно еднакъв с тоя на прадедите му фермери — изпитваше съжаление, ако я няма, малко по-изострено и изтънчено, разбира се, поради познанията му по пейзажна живопис. Но зазоряването притежава магията да обогати и най-прозаичното въображение; и Соумс се развълнува. Под тази далечна, студена светлина познатата река беше сякаш от друг мир, където човек не е стъпвал, недействителен като чужд, случайно зърнат бряг. Цветът й не беше познатият всеизвестен цвят, не беше изобщо никакъв цвят; очертанията й бяха и призрачни, и ясни; тишината й замайваше; от нея не лъхаше никакъв мирис. Не би могъл да каже защо го развълнува; може би само защото се чувстваше така самотен пред нея, без близки, без притежания. В такъв мир може би блуждае сега баща му, така различен от тоя, който бе напуснал. А, за да се изплъзне от това видение, Соумс се замисли кой ли художник би могъл да го предаде. Светлосивата вода напомняше… напомняше корем на риба! Можеше ли този свят, който съзерцаваше сега, да е все частна собственост, с изключение на водата… а и тя дори беше отведена в тръби! Нямаше дърво, храст, стръкче трева, птица или звяр, една риба дори, която да не е ничие притежание. И всичко това е било някога джунгла, тресавище и вода, където приказни същества са скитали и воювали, а човекът не е съществувал дори за да ги назове; гниеща, буйна растителност се е разстилала там, където високи, грижливо засадени гори се спускат сега към реката, а забулените в блатна мараня тръстики на отвъдния бряг са покривали всички пасища! Е, добре! Стъпили бяха на всичко това, подредили го бяха, сложили му бяха надписи, затворили го бяха в адвокатска кантора. И добре бяха сторили. Но случваше се понякога, както днес, призракът на миналото да се върне, да заскита и да нашепне на случайно събудилия се човек: „От моята волна самота изхождате всички, в нея един ден ще се върнете всички!“