Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— Имаме бебе, сър.
Той изтича по последните четири стъпала и се озова изведнъж пред доктора в полутъмния коридор. Докторът изтриваше челото си.
— Моля ви се! — каза Соумс. — По-бързо!
— И двете са живи: опасността мина, струва ми се.
Соумс не мръдваше, закрил очи. — Поздравявам ви — чу гласа на доктора. — Работата беше на косъм.
Соумс отпусна ръка, с която бе закрил лице.
— Благодаря — промълви той. — Много, много ви благодаря. Какво е?
— Дъщеря… за щастие, момче би убило майката… с главата си.
Дъщеря!
— Най — големи грижи и за двете — чу пак гласа на доктора — и всичко ще се оправи. Кога пристига майка й?
— Тази вечер, между девет и десет, предполагам.
— Ще остана дотогава. Искате ли да ги видите?
— Още не — отвърна Соумс. — Кога си тръгвате. Отивам да ви изпратя вечеря.
И слезе в долния етаж.
Неизразимо облекчение. Но… дъщеря! Струваше му се несправедливо. Да поеме такъв риск… да преживее такова мъчение… такова мъчение… и то за дъщеря! Стоеше в хола пред камината с пламтящи цепеници, побутваше ги с крак и се стараеше да се съвземе. „Ами баща ми!“ — помисли той. Горчиво разочарование, няма защо да се отрича! Човек никога не получава в тоя живот всичко, което желае! А друг живот няма!…Пък и да има, каква полза?
Докато стоеше така, му подадоха телеграмата.
„Ела веднага, баща ти бързо отпада. Мама.“
Усети, че се задушава. Можеше да се допусне, че няма да се развълнува след току-що преживените часове, но се развълнува. Беше седем и половина, влак за Рединг имаше в девет, влакът на мадам, ако е успяла да го вземе, пристигаше в осем и четиридесет… Ще я дочака и ще замине. Поръча да впрегнат, навечеря се машинално и се качи горе. Докторът излезе да го посрещне.
— Заспаха.
— Няма да вляза — заяви с облекчение Соумс. — Баща ми е на умиране. Трябва да отида в града. Наред ли е всичко?
Лицето на доктора изрази някакво колебливо възхищение. „Да бяха всички така хладнокръвни!“ — сякаш казваше той.
— Да, мисля, че можете спокойно да отидете. Скоро ли ще се върнете?
— Утре — отвърна Соумс. — Ето ви адреса.
Докторът сякаш се поколеба дали да изрази съчувствие.
— Лека нощ! — каза изведнъж Соумс и се обърна. Облече шубата си. Смърт! Смразяваща мисъл! Изпуши цигара в каретата — нещо, което рядко си позволяваше. Нощта беше ветровита и летеше с черни крила; фенерите на колата трябваше да търсят пътя. Баща му! Престарелият му баща! Тъжно е да умреш… в такава безутешна нощ!
Точно когато той влизаше в гората, лондонският влак пристигна и мадам Ламот, в плътно черно палто, доста прежълтяла при изкуствената светлина на лампите, се насочи към изхода с пътническа чанта в ръка.
— Само с това ли сте? — запита Соумс.
— Да, нямах никакво време. Как е малката?
— Добре са… и двете. Момиченце е.
— Момиченце! Колко се радвам! А пътуването през канала беше ужасно!
Внушителната черна фигура, ни най-малко не пострадала от ужасното пътуване, се качи в каретата.
— А вие, mon cher215?
— Баща ми е на смъртно легло — каза Соумс през зъби. — Отивам в града. Поздравете Анет.
— Tiens?216 — промълви мадам Ламот. — Quel malheur.217
Соумс свали шапка за сбогуване и тръгна към влака. „Французи!“ — помисли той.
Джеймс узнава новината
Обикновена простуда, и то в стаята с двойните прозорци, където и въздухът, и хората влизаха сякаш филтрирани, в стаята, откъдето не бе излизал от средата на септември… и Джеймс вече не стана. Слабата простуда, надхвърляща слабите му съпротивителни сили, стигна до белите дробове. „Не бива да се простудява“ — бе казал лекарят; а ето че се бе простудил. Щом усети леката болка в гърлото, Джеймс заяви на сестрата — защото напоследък имаше винаги сестра при себе си: — „Знаех си аз какво ще излезе от това проветряване на стаята!“ Цял ден беше крайно неспокоен, изпълняваше всички нареждания и взимаше редовно лекарства; дишаше предпазливо и всеки час мереше температурата си. Емили не се разтревожи.
Но когато влезе на другата сутрин, сестрата й прошепна:
— Не иска да му меря температурата.
Емили отиде до леглото му и каза кротко:
— Как се чувстваш, Джеймс? — и поднесе термометъра към устните му.
— Каква полза? — запита дрезгаво той. — Не искам да знам.
Сега вече и тя се разтревожи. Той дишаше с мъка, изглеждаше ужасно слаб, пребледнял, с леки червеникави петна. Тя бе „имала грижи“ с него, един бог знае колко много грижи; но той беше Джеймс, нейният Джеймс почти от петдесет години насам; не можеше да си припомни или представи живота без Джеймс… Джеймс, придирчив и песимист в своята сурова черупка, но така дълбоко привързан, мил и щедър към всички свои!
215
Мили.
216
Така ли?
217
Какво нещастие.