Аз, вещицата

— На Вси светии и задушница живите и мъртвите се смесват. Тогава е по-лесно да се премине от настоящето към миналото.

Натаниъл изглеждаше още по-тревожен.

— Живи и мъртви? Със Софи дойдохме само да ви дадем статуетката или каквото там е, за да може тя да спи нощем.

— Дали Даяна ще е достатъчно укрепнала? — попита Маркъс баща си, без да обръща внимание на демона.

— По това време на годината на Даяна ще й по-лесно да пътува през времето — разсъждаваше на глас Сара.

Софи огледа доволно всички около масата.

— Това ми напомня за едно време, когато баба ми се събираше със сестрите си, за да клюкарстват. Изглеждаше сякаш не се изслушват, но винаги знаеха коя какво е казала.

Всички паралелни разговори в стаята рязко спряха, когато вратите на трапезарията се отвориха и затвориха с трясък, а след това същото се случи и с вратите на стаята до кухнята. Натаниъл, Мириам и Маркъс скочиха на крака.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Маркъс.

— Къщата — казах аз уморено. — Ще отида да видя какво иска.

Матю взе фигурката и ме последва.

Старата жена с бродирания корсет ме чакаше на прага на стаята до кухнята.

— Здравейте, госпожо. — Софи ни бе последвала и учтиво кимаше на старицата. Тя оглеждаше внимателно лицето ми. — Дамата прилича малко на теб, нали?

„Е, ти избра своя път“, каза възрастната жена. Гласът й бе по-тих отпреди.

— Ние заедно го направихме — подчертах. Зад мен се чуха стъпки, останалите обитатели на къщата бяха дошли да видят какво се случва.

„Ще ти трябва още нещо за пътуването“, отвърна тя.

Вратите се отвориха и край камината се появиха толкова призраци, колкото същества имаше зад гърба ми.

„Май става интересно“, каза с равен тон баба ми, която стоеше начело на привиденията.

В стените се чу шум като от тракащи кости. Седнах на люлеещия се стол на баба, защото краката ми вече не ме държаха.

В ламперията между прозореца и камината се появи пукнатина. Тя се уголеми и разшири по диагонал. Старото дърво се тресеше и скърцаше. От отвора изскочи нещо меко с крака и ръце. Премигнах, когато тупна в скута ми.

— Мамка му! — изруга Сара.

„Тази ламперия вече никога няма да е същата“, коментира баба ми и поклати със съжаление глава към разпуканото дърво.

Това, което долетя при мен, беше направено от груба тъкан, избеляла до неузнаваем сиво-кафеникав цвят. Освен четирите крайника, имаше някаква буца на мястото на главата, украсена с избелели кичури коса. Някой бе избродирал X в сърдечната област.

— Какво е това? — Посочих неравните изцапани бодове.

— Не го докосвай! — извика Ем.

— Вече го докосвам — казах и я погледнах объркана. — Седи в скута ми.

— Никога не съм виждала такава странна кукла — обади се Софи, надничайки към мен.

— Кукла ли? — намръщи се Мириам. — Нали една от вашите предшественички е загазила заради кукла?