Аз, вещицата

Сара подаде телефона на Матю.

— Красиво е, Софи — каза той искрено.

Трябваше да се съглася. Гърнето беше високо и кръгло, бледосиво на цвят, с две дръжки на тясното гърло. Върху него имаше лице — моето лице, макар и изкривено от пропорциите на съда. Брадичката ми стърчеше от повърхността, както и носът ми, ушите и веждите. Косата бе оформена от дебели ленти глина. Очите ми бяха затворени, а устните ми се усмихваха доволно, сякаш пазех някаква тайна.

— Това също е за теб. — Софи извади от джоба на жилетката си малък предмет, увит в мушама и вързан с канап. — Когато бебето започна да рита, вече бях сигурна, че ти принадлежи. И бебето го знае. Може би това така силно разтревожи Агата. И разбира се, никой от нас не знае какво да прави, след като бебето е вещица. Майката на Натаниъл си мислеше, че ти ще можеш да ни дадеш някакви идеи.

Гледахме мълчаливо как Софи развързва възлите.

— Извинявайте — промърмори тя. — Баща ми го е връзвал. Служил е във флота.

— Да ти помогна ли? — предложи Маркъс и се пресегна към предмета.

— Не, справям се. — Софи му се усмихна сладко и продължи да развързва. — Трябва да е добре увито, иначе почернява. А трябва да е бяло.

Любопитството на всички ни вече беше възбудено докрай и в къщата не се чуваше никакъв звук, освен от езика на Табита, която си облизваше лапите. Канапът падна, а след него и мушамата.

— Ето — прошепна Софи. — Може и да не съм вещица, но съм последната от семейство Норман. Пазихме го за теб.

Беше малка фигурка, не повече от десет сантиметра висока, направена от старо сребро, което издаваше онзи мек блясък, който може да се види по витрините на музеите. Софи обърна фигурката с лице към мен.

— Диана — обявих, макар да не беше необходимо. Богинята бе изобразена съвсем точно, от върха на полумесеца на челото й до сандалите на краката й. Беше хваната в движение, единият й крак бе протегнат напред, а ръката й се пресягаше през рамото, за да извади стрела от колчана. Другата й ръка бе положена върху рога на елен.

— Откъде го имате? — Гласът на Матю прозвуча странно, а лицето му бе посивяло.

Софи сви рамене.

— Никой не знае. Винаги е било у семейство Норман. Предава се в семейството от вещица на вещица. „Когато му дойде времето, дай го на някого, който има нужда от него.“ Това е казала баба на баща ми, а баща ми на мен. Някога думите са били записани на парче хартия, но то се изгубило отдавна.

— Какво има, Матю? — Маркъс изглеждаше неспокоен. Натаниъл също.

— Това е фигура от шах — каза Матю с треперещ глас. — Бялата царица.

— Откъде знаеш? — Сара разгледа критично фигурката. — Не прилича на нито една фигура за шах, която съм виждала.

Матю с усилие произнесе следващите думи със стиснати зъби.