Роксолана

ДЯВОЛИТЕ

Този път султанът се задържа на поход по-дълго от всеки друг път. Сякаш искаше да даде на любимата Хурем колкото може повече време да се наслаждава на независимостта и свободата. Навярно и всички, които заобикаляха султанката, споделяха същото мнение, като едни се стараеха да й угаждат във всичко, други й завиждаха, а трети я ненавиждаха и презираха тежко, понеже къде бе виждано да се дава на една жена, и то чужденка, такава неограничена власт, такава сила и свобода, от които тя неминуемо ще се отпусне и разглези, дори и да е светица…

И никой не можеше да види онова, което бе скрито и завинаги щеше да си остане скрито за целия свят: ако Роксолана наистина имаше свобода, то беше само за да страда и на колкото по-голяма свобода тя можеше да разчита (и да се радва? каква подигравка!), толкова по-големи страдания я очакваха през всеки преживян и още непреживян ден.

Щастието също може да бъде непоносимо бреме. Роксолана навсякъде бе заобиколена от изключителна почит, но нямаше нито любов, нито уважение, нито съчувствие. Тук никой никога не я бе обичал, най-напред заради това, че бе чужда за всички, а след това защото всички й бяха чужди — та ето, така трябваше да живее сред страдания и омраза, без любов и милосърдие, винаги самотна, винаги насаме със съдбата си. Сама на света — трудно е дори да си го представи човек! Какво я спасяваше? Съдбата? Но дори и съдбата губи сляпата си сила там, където гърмят топове и се лее кръв. Повече от тридесет години Роксолана беше свидетелка на най-големите престъпления на земята и тяхна жертва, а на хората, които я заобикаляха, им се струваше, че тя е причина за тези престъпления. Тъмната мълва поставяше Хурем над самия султан и царството на Сюлейман бе наричано „царството на султанката“. Османските хронисти пишеха за Хасеки: „Стана всемогъща, а султанът е само обикновена кукла в ръцете й.“ И никой не знаеше колко много искаше Роксолана да измие ръцете си от пролятата от султана кръв, колко голямо бе отчаянието й от тези неизмиващи се следи.