Роксолана

— Християнин ли си роден? Къде си роден?

— Отдавна беше.

— Не чак толкова, че да забравиш. Е?

— Близо до Серес.

— Грък ли си?

— Българин. Наречен съм на името на Свети Димитър Солунски.

— Кой те намери?

— Взеха ме девширме.

— А после?

— В Бейоглу сред аджемите ме видя главният евнух.

— Ибрахим ли?

— Не, черният. Заведе ме при валиде ханъм и ме показа на нея. После през нощта ме закараха в Ескисарай и ме предадоха на Махидевран.

— С Мустафа ли расна? През всичките тези тридесет години?

— Да.

— На всичко ли те учеха заедно с него?

— Така беше. Често си правехме шеги. Вместо него се явявах аз. Мамехме всички. И тебе също, шехзаде — няколко пъти.

Мустафа не се решаваше да мами само султана.

— И смъртта не можа да измами.

— Това никой не знае. Дори и аз не зная кого убиха всъщност: мене или Мустафа? А кой ли може да го каже на този свят?

— Не ме ядосвай, защото ще ти напомня, че отдавна трябваше да те убия.

— Аз пък искам да те ядосам, за да разбера истинските ти намерения към мене. Само в яда си сме искрени, а не когато сме добри. Убедих се в това още веднъж с юруците.

— Би трябвало да знаеш кому си нужен — внимателно намекна Баязид.

— На еничарите ли? Боя се от тях. Те еднакво леко обичат и убиват. Но за юруците съм чужд. Показаха ми го съвсем явно и откровено.

— А за кого тогава можеш да бъдеш свой?

— Може би само за хората, сред които някога съм се родил. Навярно трябваше да избягам направо там.

— Сега е късно — каза Баязид. — Ако не се бях натъкнал на тебе, всичко можеше да потръгне другояче, но така не мога да те пусна. Ще трябва да те закарам в Стамбул и да уведомя султана.

— А ти не ме пускай — просто ми дай възможност да избягам. Познавам те: от синовете на Хасеки ти си най-добрият.

— Тук добротата няма значение. Ти си държавен престъпник и аз съм длъжен да те закарам в Йедикуле.

— Струва ми се, че караш в Стамбул мъртвия си брат? Как може да се карат мъртвец и престъпник заедно? Не е ли голям грях? Най-добре е все пак да ми дадеш възможност да избягам. Ще бъде по-спокойно за всички — и за мъртвите, и за живите.

— Казах ти: не мога.

— Ще избягам без помощ, сам. Ти само да не забележиш. А ако забележиш, прати да ме гонят в обратна посока, понеже никой няма да повярва, че ще избягам към Стамбул.

— Какво ще правиш, ако стигнеш до родните си места? — попита Баязид.

— Че какво ще правя? Ще се опитам да живея, макар че е много трудно. Досега бях не аз самият, бях все едно не жив човек, а само чужда сянка. Не зная ще мога ли да живея като всички хора. Ако все пак успея, може някога и на теб да потрябвам, шехзаде.

— Ех, едва ли.

Така те продължиха нататък и Димитър беше сред огланите на Баязид, на двама от които шехзадето нареди да го следят, но по време на лов край Исхаклу той изчезна заедно с пазачите си. Преследвайки антилопи, ловците се бяха пръснали на големи разстояния и след това дълго се събираха заедно, така че бягството беше открито едва на другия ден. Дали Димитър бе склонил двамата оглани да избягат с него, дали ги беше премахнал, или бе купил свободата си с парите, които Баязид му бе дал скришом — никой не знаеше. Баязид изпрати потеря, насочвайки я назад, ала след седмица потерята се върна, без да е открила никакви следи. Тогава шехзадето изпрати на султан Сюлейман гончия с писмо, в което описа случая с Лъжемустафа, като премълча за разговорите си с него и за произхода му. Правеше го несъзнателно, както много други неща в живота си, защото изцяло бе наследил характера на майка си на младини, а наивността и безгрижието винаги превъзхождаха у него чувството за отговорност и предпазливост. Защо да се безпокои за този странен човек? Забрави за него веднага след като писа на султана и едва по-късно, когато пристигна в Стамбул, случайно си спомни и разказа за двойника на Мустафа на майка си.