Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
— Ами вече ги видяхме, нали? — подчерта по-старшият агент.
— Да, в проклетата фабрика!
— Значи просто трябва да разберем къде са отишли. — На пръв поглед забележката бе достатъчно логична. Те трябваше само да определят колко са и къде са. А и между другото дали на носовата част наистина имаше ядрени глави. Лесна работа. Знаеха само, че ракетоносителите са тип SS-19, новата подобрена версия, и че са напуснали фабриката с железопътен транспорт. Разбира се, в страната имаше повече от двадесет и осем хиляди километра железопътни линии. Задачата щеше да почака. Разузнавателните агенти често имаха работно време като на банкери и това беше един от тези случаи. Кларк реши да влезе под душа, за да се умие, преди да си легне. Все още не знаеше какво да прави или как да подходи, ала и да умреше от притеснение, нямаше да подобри шансовете си, а и отдавна научи, че работи по-добре след пълни осем часа почивка и че от време на време под душа му хрумваше някоя творческа идея. „Може би рано или късно Динг също ще научи тези номера“ — помисли си той при вида на изражението на неговото лице.
— Здравей, Бетси — поздрави Джак дамата, чакаща в преддверието на кабинета му. — Станала си рано. А вие кой сте?
— Крис Скот. С Бетси работим заедно.
Райън ги покани с ръка да влязат в кабинета му и най-напред провери факса си, за да види дали Мери Пат му е препратила информацията от Кларк и Чавес, а след като я видя там, реши, че тя може да почака. От дните си в ЦРУ познаваше Бетси Флеминг като самоук специалист по стратегическите оръжия. Предположи, че Крис Скот е един от хлапаците, взети от някой университет заради дипломите им в област, която Бетси бе опознала по трудния начин. Поне се изразяваше учтиво, като казваше, че работи с Бетси. Райън също беше работил с нея преди години, докато се занимаваше с преговорите за контролиране на оръжията.
— Добре, с какво разполагаме?
— Ето я машината, която те наричат космически ракетоносител H-11. — Скот отвори куфарчето си и извади няколко снимки.
Райън веднага забеляза, че са хубави, направени с истинско филмче и отблизо, а не като електронните, снимани през дупката на нечий джоб. Не бе трудно да се забележи разликата и той моментално разпозна един стар приятел, когото смяташе за мъртъв и прилично погребан преди по-малко от седмица.
— Няма съмнение, SS-19. А така изглежда и много по-хубаво. — Следващата снимка показваше цяла поредица от тях в монтажния цех на завода. Джак ги преброи и направи гримаса. — Какво още трябва да знам?
— Ето — каза Бетси. — Погледни върха им.
— Изглежда нормален — отбеляза Райън.
— Там е въпросът. Конструкцията на носа наистина е нормална — изтъкна Скот. — Нормална за захващане на бойна глава, а не за полезен товар от комуникационен спътник. Докладвахме за това преди известно време, ала никой не ни обърна внимание — добави техническият аналитик. — Останалата част от ракетата е изцяло прекроена. Имаме анализ на подобрените характеристики.
— Накратко?
— Шест-седем самостоятелно насочвани бойни глави на всяка балистична ракета и обхват от малко повече от десет хиляди километра — информира го госпожа Флеминг. — В най-лошия случай, разбира се, но е реалистично.
— Много е. Ракетата одобрена ли е, направени ли са опити? Изпробвали ли са някоя ракетна степен? — попита съветникът по националната сигурност.
— Нямаме информация. Разполагаме с частични данни за изпитателни изстрелвания на ракетоносителя от наблюдателните постове в Тихия океан и по-точно от КЕХЛИБАРЕНО ТОПЧЕ, обаче има съмнения по няколко въпроса — уведоми го Скот.
— Колко общо са произведените ракети?
— Знаем за двадесет и пет. От тях три бяха използвани при изпитателните изстрелвания и две са върху пусковите устройства, където към тях се прикачват орбитални полезни товари. Значи остават двадесет.
— Какви полезни товари? — поинтересува се Райън, един вид като прищявка.
— В НАСА смятат, че са наблюдателни спътници. Сателити с големи възможности за снимане. Така че сигурно е така — заключи мрачно Бетси.
— Е, тогава сигурно са решили да навлязат в спътниковото разузнаване. Хм, звучи логично, нали? — Джак си записва две-три неща. — Добре, песимистичната прогноза е, че в най-лошия случай ни заплашват двадесет ракетоносителя с по седем самостоятелно насочвани бойни глави всеки, което прави общо сто и четиридесет, така ли?
— Правилно, доктор Райън.
Двамата притежаваха достатъчно професионализъм, за да си запазят мненията относно сериозността на заплахата. На теория Япония имаше капацитет, с който да изтръгне сърцата на сто и четиридесет американски града. Америка също можеше бързо да възвърне способността си да потопи главните им острови в пушек и огън, ала това не предлагаше кой знае каква утеха, нали? Четиридесет и няколко години презастраховане с ядрени оръжия — процес, който смятаха за безкраен допреди по-малко от седем дни и който сега отново започваше. „Не е ли страхотно?“ — помисли си Райън.