Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
— Тогава продължавай с изследванията, момиче! — Кац я прегърна и излезе.
„Искам я, искам я, много я искам!“ — каза си наум Кати. Нямаше нужда да произнася думите. За специален агент Прайс това бе очевидно. По дяволите, не беше ли тази задача по-вълнуваща от охраняването на политици?
— Може ли да наблюдавам някоя от операциите ви?
— Щом искате. Както и да е, хайде. — Тя я поведе обратно към кабинета си, като вече нямаше нищо против присъствието й. Пътьом те прекосиха клиниката, сетне и една от лабораториите. По средата на един коридор доктор Райън се закова на място, бръкна в джоба си и извади малък бележник.
— Пропуснах ли нещо? — обади се Прайс. Съзнаваше, че бърбори прекалено много, ала трябваше малко време, докато научиш навиците на подопечните си. Освен това причисляваше Кати Райън към онзи тип хора, които не обичат да бъдат охранявани и следователно трябва да им се помогне да свикнат.
— Ще ви се наложи да свикнете с мен — каза професор Райън, докато с усмивка нахвърляше някакви бележки. — Щом ми хрумне нещо, веднага си го записвам.
— Не вярвате на паметта си, а?
— Никога. Не можеш да се довериш на паметта си за неща, засягащи живи пациенти. Това е едно от нещата, на които най-напред те учат в медицинските колежи. — Кати поклати глава, когато приключи. — Не и в този бранш. Възможностите за издънка са прекалено много. Не го ли запишеш, значи никога не се е случвало.
„Звучи като урок, който е добре да запомня“ — каза си Андреа Прайс и последва шефката си по коридора. Кодовото име ХИРУРГ идеално й прилягаше. Педантична, находчива, акуратна. От нея дори би могло да излезе добър агент, ако не беше явното й притеснение от оръжия.
Процедурата вече бе редовна и рутинна и в много отношения съвсем не беше нова. Повече от четиридесет години японската въздушна отбрана отговаряше на действията на руските изтребители от челната база на Долински сокол (първоначално в сътрудничество с американските ВВС), и един от редовните маршрути, запазен за съветските военновъздушни сили, си беше спечелил името „токийски експрес“ — вероятно несъзнателно препращане към термин, измислен през 1942 от американските морски пехотинци на остров Гуадалканал.
От съображения за сигурност всички Е-767 бяха на база заедно с Шесто авиокрило в Комацу, близо до Токио, ала двата изтребителя F-15J, действащи под командването на разузнавателните самолети, които сега летяха над град Немуро, най-североизточната точка на остров Хокайдо, всъщност кацаха на главния остров Читосе. Те бяха на сто и шестдесет километра от брега и всеки разполагаше с по осем ракети — четири с топлинни и четири с радиолокационни глави. Сега се нуждаеха само от мишена.
Минаваше полунощ, местно време. Пилотите си бяха отпочинали и стояха нащрек, препасали удобно предпазните си колани, а изострените им погледи пронизваха тъмнината, докато пръстите внимателно коригираха курса чрез лостовете. Собствените им търсещи радари бяха изключени и макар че предупредителните лампички на самолетите все още мигаха, те лесно можеха да бъдат изгасени възникнеше ли такава необходимост, и да спрат да съществуват за невъоръженото око.
— „Ийгъл“ едно-пет — чу от цифровата радиостанция водачът на звеното, — проверете за невоенен трафик на петдесет километра от позицията ви, нула-три-пет, курс две-едно-пет, други смущения на три-шест.
— Прието, „Ками“ — отвърна пилотът, след като включи предавателя си. Ками, кодовото име на обикалящия разузнавателен самолет, бе дума с много значения, повечето в кръга на свръхестественото — например „душа“ или „дух“. И така, те бързо се превърнаха в съвременно въплъщение на духовете, пазещи страната им, а изтребителите F-15J бяха силните оръжия, даващи мощ на волята на тези духове. По зададена команда двата изтребителя свърнаха надясно и се издигаха под лек, спестяващ гориво наклон в продължение на пет минути, докато не достигнаха единадесет хиляди и триста метра. Отдалечаваха се от родината си с петстотин възла и с все още изключени радари, но сега на апаратурата им се появяваха цифрови данни, получавани от „Ками“ — поредно нововъведение, каквото американците нямаха. Водачът на групата поглеждаше ту нагоре, ту надолу. „Жалко — помисли си той, — че пултовият монитор не е обединен с проекционния екран отгоре.“ Може би при следващия модел щяха да го направят.
— Ето там — каза той по радиостанцията с малка мощност.
— Улових го — потвърди другият летец.
Сега двата изтребителя свиха вляво и бавно се спуснаха зад онова, което приличаше на канадски пътнически самолет 767-ER. Да, на осветената с прожектори опашка се виждаше емблемата на канадските авиолинии — кленово листо. Вероятно ставаше дума за редовния полет от Торонто до „Нарита“, пресичащ полярните области. Горе-долу се движеше по разписание. Те го приближиха почти направо отзад (не съвсем, за да не би едно прекомерно бързо застигане да доведе до сблъсък) и вибрациите им показаха, че са попаднали в бурната въздушна струя, излизаща от „тежък“, ширококорпусен пътнически самолет. Водачът продължи да скъсява разстоянието, докато не видя наредените по кабината светлини, огромните двигатели под всяко крило и късия и дебел нос на продукта на „Боинг“. Той пак включи предавателя си.