Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
— И така, какво ще правим?
— Ще опитаме с номера на „Интерфакс“, който нашият приятел ни даде. — Докладът на Кларк бе вече напечатан. Той беше единственото, което бе сигурен, че може да прави, като се изключи поддържането на контакти и слухтенето за информация. „Във Вашингтон със сигурност знаят нещата, които имам да им кажа“ — помисли си той, докато се връщаха в хотела. Пиколото им се усмихна и се поклони, този път малко по-любезно, след което те се отправиха към асансьора. След две минути вече бяха в стаята, където Кларк извади сгъваемия компютър от куфарчето му, пъхна кабела за телефона отзад и го включи. Още минута, и вграденият модем набра номера, който му дадоха по време на закуската, като според него сигналът минаваше по линия през Японско море до Сибир, а оттам до Москва. Той чу електронните трели на звънящ телефон и зачака връзка.
Шефът на централата приключи с подмазването, свързано с присъствието на руски разузнавач в свързочния отдел на посолството, ала още не беше стигнал до ексцентричната част. Звукът на компютъра го стресна.
— Много хитра технология — отбеляза посетителят.
— Стараем се.
Всеки, на когото му се е налагало да използва модем, би разпознал звука му: плющенето на течаща вода или пък стърженето на четка за лакиране по пода. Всъщност се получаваше само едно дигитално съскане на два електронни апарата, опитващи се да влязат в синхрон, за да могат да бъдат обменени данните. Понякога процесът отнемаше едва няколко секунди, друг път цели пет или дори десет. В действителност на тези апарати им трябваше само една секунда, а продължаващото съскане отбелязваше появяващия се несистематично цифров код за деветнадесет хиляди и двестате знака информация, минаващи по оптичния кабел за секунда — първо в едната посока, после в другата. Когато истинското препредаване приключи, данните бяха записани официално и човекът в другия край на линията изпрати своето съобщение за деня. За по-сигурно руснаците щяха да се погрижат докладът да бъде отнесен на следващия ден в два екземпляра, и двата на обикновени листове. Нямаше смисъл да бият на очи.
Тогава дойде трудното за шефа на клона на ЦРУ. По заповед той извади два екземпляра от въпросния доклад, един от които даде на агента от Руската служба за разузнаване. Дали пък Мери Пат не променяше начина си на живот или нещо подобно?
— Руският му е изключително литературен, направо класически. Кой го е учил на родния ми език?
— Честно казано, не зная — излъга американецът, и то успешно, както се оказа. Лошото бе, че руснакът имаше право. Това го накара да се намръщи.
— Искате ли да ви помогна с превода?
„По дяволите!“ Той се усмихна.
— Разбира се, защо не?
— Райън слуша. — „Цели пет часа сън“ — промърмори си Джак, докато вдигаше сигурния телефон в колата. Е, поне не шофираше той.
— Тук е Мери Пат. Попаднахме на нещо. Ще го намериш на бюрото си, когато отидеш там.
— Новината добра ли е?
— Все е някакво начало — каза заместник-директорът на оперативния отдел. Тя пестеше думите си. Никой не вярваше истински на радиотелефоните, били те сигурни или не.
— Здравейте, доктор Райън. Аз съм Андреа Прайс. — Агентът вече носеше лабораторна престилка, декорирана със закачен на ревера пропуск със снимка, който размаха. — Чичо ми е лекар в Уискънсин. Струва ми се, че тук би му харесало. — Тя се усмихна.
— Има ли за какво да се тревожа?
— Не мисля — отвърна агент Прайс, като продължаваше да се усмихва. Тя знаеше, че охраняваните не обичат да виждат телохранителите притеснени.
— Ами децата ми?
— Поставили сме двама агенти пред училището им, а още един стои в къщата срещу дневната занималня на най-малкото. Моля ви, не се тревожете. Плащат ни, за да бъдем параноични, и почти винаги грешим, ала във вашия бранш е същото. Човек винаги предпочита да бърка, но да се е подсигурил, нали така?
— А посетителите ми? — попита Кати.
— Мога ли да предложа нещо?
— Да.
— Раздайте на всички бели престилки, сувенири и тем подобни. Аз ще ги наблюдавам, докато се преобличат.
„Доста хитро“ — помисли си Кати Райън.
— Носите оръжие, нали?
— Винаги — потвърди Андреа Прайс. — Никога обаче не ми се е налагало да го използвам, дори не съм го вадила при арест. Мислете за мен просто като за муха на стената.
„По-скоро сокол — каза си професор Райън, — но поне е опитомен.“
— Как се предполага, че би трябвало да го направим, Джон? — попита Чавес на английски. Душът шуртеше. Той седеше на пода, а Джон на тоалетната.