Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества) [bg]

Лоялността на немския пияч на бира към местните марки се поощрява и от немското законодателство, което всячески осуетява опитите на чуждите производители да „заемат своя ниша“ на местния пазар. Държавата е приела специален закон за „чистотата на бирата“, в който педантично е уточнено какво трябва да съдържа една бутилка бира. Едва ли ще се изненадате, ако ви кажа, че тези уточнения са правени на базата на това, което немските пивовари имат обичай да слагат в бирата, но не и на онова, което биха сложили в нея техните американски, френски или шведски колеги. Тези закони обясняват защо толкова малко чуждестранни марки бира се внасят в самата Германия, а пък относителната неефективност и високите производствени разходи обясняват защо толкова малко немска бира се изнася в чужбина. (Тук някой ще ми възрази: „Че нали във всеки американски супермаркет има и «Льовенбрау»!“ Бих му препоръчал да прочете по-внимателно етикета й — да, на него пише Löwenbräu, но най-отдолу със ситен шрифт е добавено, че тази бира се произвежда по лиценз в Съединените щати, т.е. в същите онези северноамерикански пивоварни, които зареждат с такива огромни партиди пазара.)

Също толкова неефективни са и немската козметична и електронна промишленост, защото местните компании не се конкурират помежду си, както и с чуждестранните производители, и отстъпват на международните стандарти. (Кога за последен път си купихте вносен телевизор, произведен в Германия?) Но не можем да кажем същото за немската металургична и особено стоманодобивна промишленост, където големите немски компании не само се конкурират помежду си, но и вдигат високо летвата пред чуждите, и затова винаги гонят най-високите международни стандарти.

Другият ми любим пример от докладите на „Маккинси“ е свързан с японската хранително-вкусова промишленост. Напоследък темата за японската ефективност ни прави нас, американците, леко параноични, а в някои отрасли тя е наистина забележителна — но не и ако говорим за предлаганите на пазара им храни. Ефективността на японската хранително-вкусова промишленост се равнява на жалките 32% от тази на американската. В този бранш в Япония се подвизават 67 000 компании — за сравнение в Щатите те са само 21 000, макар и населението ни да е два пъти по-голямо. Това ще рече, че средният хранопроизводител в Щатите произвежда шест пъти повече храни от японския си колега. И защо тази японска хранително-вкусова промишленост, подобно на немската пивоварна промишленост, се състои от малки компании, които държат монопола по места? В общи линии отговорът се свежда до същите две причини: регионални предпочитания и държавна политика.

Японците са фанатици на тема „прясна храна“. На опаковките, в които се предлага млякото в американските супермаркети, пише само една дата — кога изтича срокът на годността му. Когато един от японските братовчеди на жена ми ни заведе в един токийски супермаркет, ние с изненада установихме, че на японското мляко са изписани цели три дати: кога е произведено, кога е пристигнало в супермаркета и докога е годно за консумация. Производството на мляко в Япония винаги започва точно в първата минута след полунощ, за да може млякото, което отива на сутринта в супермаркета, да бъде определено като „днешно“. Ако обаче е произведено предишната вечер, макар и в 23:59 ч., на опаковката му ще пише, че е „вчерашно“, и никой уважаващ себе си японски потребител няма да го купи48.