Шогун

Атакуващите петстотин самураи препуснаха в галоп в подножието на хълма без никакъв ред, надолу към каменистата долина, където двете хиляди защитници ги чакаха в стегнати редици. Всеки конник бе метнал през рамо по един мускет и бе препасал пояс с куршуми, кремъци и барут. Като на повечето самураи дрехите им бяха пъстроцветна безредица от кимона и дрипи, но оръжието винаги беше най-хубавото, което можеха да си позволят. Единствено Торанага и Ишидо, който гледаше да не остане назад, настояваха войските им да носят униформи и да са спретнато облечени. Всички останали даймио смятаха тази екстравагантност във външния вид за глупаво прахосване на средства и излишно нововъведение. Дори Блакторн бе съгласен с това. Европейските армии никога не носеха униформи — кой крал можеше да си позволи подобен разкош, освен за личната си охрана?

Беше застанал на едно възвишение заедно с Ябу, помощниците му, Джодзен, неговите хора и Марико. Това бе първата цялостна репетиция за атака. Чакаше напрегнат. Ябу беше необичайно стегнат, а Оми и Нага бяха станали крайно изнервени, та чак избухливи. Най-вече Нага.

— Какво им става? — попита Блакторн Марико.

— Може би искат да се представят добре пред господаря си и неговия гостенин.

— И той ли е даймио?

— Не, но е важна личност, един от военачалниците на Ишидо. Ще бъде добре, ако днес всичко мине както трябва.

— Трябваше да ме известят, че ще има такава репетиция.

— И какво щяхте да постигнете? Направили сте всичко, каквото можете.

Така е, мислеше си Блакторн, като наблюдаваше атакуващите. Но още никак не са готови. Ябу, пък и останалите не може да не знаят това. Ако се случи нещо неприятно, всичко е карма, каза си накрая успокоително и намери утеха в тази мисъл.

Нападателите набираха скорост, а отбранителите чакаха строени под знамената на своите водачи, подвикваха подигравателно към „врага“, както биха правили в редовен бой, строени в свободни редици по трима-четирима в дълбочина. Скоро атакуващите ще слязат от конете на разстояние извън обсега на стрелите, а след това най-доблестните воини от двете страни войнствено ще се втурнат напред, за да си хвърлят ръкавица, ще си обявят един на друг родословното дърво и ще изтъкнат своето превъзходство, придружавайки всичко това с най-открити обиди. Ще се разгорят единични схватки, чийто брой постепенно ще нараства, докато най-накрая някой от командуващите ще обяви обща атака и тогава всеки започва да се бие за себе си. Обикновено по-многобройните побеждаваха, след което влизаха в действие резервите и мелето се възобновяваше, докато не се пречупеше духът на някоя от страните и към няколкото страхливци, започнали да отстъпват, не се присъединяваха останалите — тогава започваше поголовна сеч. Предателството не беше изключено. Случваше се цели полкове да преминат на страната на противника по заповед на командира си и там ги приветствуваха като съюзници — винаги с добре дошли, но никога с доверие. Понякога победените командири бягаха, за да прегрупират силите си и отново да се върнат на полесражението. Друг път оставаха да се бият до смърт или най-церемониално си правеха сепуку. Рядко попадаха в плен. Някои предлагаха услугите си на победителя. В едни случаи ги приемаха, но най-често им отказваха. Участта на победения беше смърт — бърза за смелия и позорна за страхливеца. Такъв беше историческият модел на всички боеве в тази страна, дори на великите битки. Войниците бяха като навсякъде, но тукашните бяха по-настървени, по-многобройни, по-готови да умрат за господарите си, отколкото къде да е по света. Грохотът на копитата отекваше в долината.