Шогун

— Прекалено дълго съм бил в открито море. Моряците са винаги сериозни. Научени сме да дебнем морето. Дебнем го и чакаме да ни се случи най-лошото. Ако за миг само отклоним вниманието си от него, то ще сграбчи кораба и ще го направи на трески.

— Боя се от морето.

— Аз също. Един стар рибар ми каза веднъж: „Човек който не се бои от морето, е осъден да се удави, защото ще излезе в него, когато не трябва. А ние, които се страхуваме от него, ще се давим само от време на време.“ — Той я погледна. — Марико-сан?

— Да?

— Преди малко ме убедихте, че… да кажем, че се убедих. Но сега пак се съмнявам. Кое е истината? Хонто? Трябва да знам.

— Ушите са, за да чувате с тях. Разбира се, че беше прислужницата.

— А мога ли да поискам и друг път да дойде при мен?

— Разбира се. Но един мъдър човек не би поискал пак.

— Защото може да се разочарова?

— Вероятно.

— За мен е трудно да имам прислужницата и да я загубя, да не казвам нищо…

— Лягането е жена е удоволствие. За тялото. Няма за какво да се говори.

— Но как да кажа на една прислужница, че е прекрасна? Че я обичам? Че ми е доставила върховно удоволствие?

— Не е прилично да „обичате“ една прислужница по този начин. Не в тази страна, Анджин-сан. Страстта не е дори за съпруга или наложница. — Очите й се присвиха. — Тя е само за куртизанка като Кику-сан, която е красива и го заслужава.

— Къде мога да намеря това момиче?

— В селото. За мен би било чест да ви посреднича.

— Господи, изглежда, говорите съвсем сериозно!

— Разбира се. На мъжа са му необходими всякакви страсти. Тази дама е достойна за романтична любов — ако можете да си я позволите.

— Какво значи това?

— Тя е много скъпа.

— Но любовта не се купува. Такива жени нищо не струват. Любовта няма цена.

Тя се усмихна.

— Лягането с жена винаги има цена. Винаги. Не непременно в пари, Анджин-сан, но мъжът винаги плаща за това по един или друг начин. Ние наричаме истинската любов „дълг“ и тя е от една душа за друга, затова не се нуждае от такова изразяване — физическо изразяване, с изключение може би на подарък като смъртта.

— Грешите. Защо не мога да ви покажа света такъв, какъвто е!

— Познавам света такъв, какъвто е и какъвто винаги ще бъде. Искате ли пак тази презряна слугиня?

— Да, много добре знаете.

Марико весело се засмя.

— Тогава ще ви я изпратя. По залез слънце. Двете е Фуджико ще я доведем.

— Дявол да го вземе — като нищо ще го направите! И той се присъедини към нейния смях.

— Ах, Анджин-сан, приятно е да ви гледа човек как се смеете. Откак сте в Анджиро, много се променихте. Много.

— Не чак толкова. Но снощи сънувах един сън. И този сън беше самото съвършенство.

— Бог е съвършенство. Понякога съвършенство е един залез или изгряването на луната, или първият минзухар.

— Изобщо не ви разбирам.

Тя вдигна воалетката от лицето си и го погледна в очите.

— Веднъж един друг мъж ми каза: „Изобщо не ви разбирам“, а моят съпруг отговори: „Извинете, господарю, но никой мъж не я разбира. Баща й не я разбира, боговете не я разбират, нито нейният варварски бог, дори майка й не я разбира.“