Шогун

— Не ми е приятно да се правят шеги по повод важни въпроси!

— Към важните въпроси винаги се отнасяме като към такива. Но прислужница с мъж в нощта не е нищо важно.

— За мен вие сте от голямо значение.

— Много ви благодаря. Същото мога да кажа и за себе си, що се отнася до вас. Но прислужница с мъж в нощта е нещо съвсем лично и няма никакво значение. Нощта е дар от нея за него, а понякога и обратното. Нищо повече.

— Никога ли?

— Само понякога. Но тази лична история не заслужава значението, което й придавате.

— Никога?

— Само когато мъжът и жената се съединяват против закона. В тази страна.

Той придърпа коня, най-сетне разбрал причината за нейното упорито отричане.

— Извинете ме. Вие сте права, аз много сгреших. Не биваше изобщо да повдигам този въпрос. Извинете.

— Но за какво се извинявате? За какво? Кажете ми, Анджин-сан, момичето имаше ли кръстче на врата?

— Не.

— Ето, виждате ли! Аз никога не си го свалям. Никога!

— Да, но едно кръстче винаги може да се свали — без да се замисли, изрече той на португалски. — Това нищо не доказва. И то може да се вземе на заем, като парфюма.

— Кажете ми нещо последно: видяхте ли момичето? Видяхте ли го наистина?

— Разбира се! Хайде да забравим, че изобщо съм…

— Нощта беше много тъмна, а луната се криеше зад облаци. Кажете ми истината, Анджин-сан, моля ви. Видяхте ли я наистина?

Разбира се, че я видях, възмутено си каза той. Я помисли пак, дявол да го вземе. Нямаше начин да я видиш. Пък и главата ти беше замаяна. Като нищо може да е бяла прислужницата, но ти реши, че е Марико, защото ти се искаше да е тя и само нея виждаше в съзнанието си, убеден, че и тя иска същото. Ех, че си глупак! Ужасен глупак!

— Всъщност не. Честно казано, трябва да ви се извиня. Как да се извиня?

— Няма защо да се извинявате, Анджин-сан — спокойно отвърна тя. — Нееднократно съм ви казвала, че мъжете никога не се извиняват, дори когато не са прави. А вие имате право. — Погледът й стана закачлив. — Прислужницата ми няма нужда от извинения.

— Благодаря — засмя се той. — Така не се чувствувам чак толкова голям глупак.

— Когато се засмеете, годините бягат от вас. Засменият Анджин-сан отново се превръща в младо момче.

— Баща ми казваше, че съм се родил стар.

— Наистина ли?

— Той така смяташе.

— Какъв човек беше?

— Чудесен. Притежател на кораби и капитан. Испанците го убиха в един град, който се казва Антверпен, когато подложиха града на сеч. Изгориха кораба му. Бях шестгодишен, но си го спомням като едър, висок, добродушен човек със златно-руса коса. По-големият ми брат, Артър, беше едва осемгодишен. — Много нещо е минало през главите ни, Марико-сан.