Сага за Форсайтови

Все така мрачно замислен пред бюфета, той чу каретата на доктора и излезе да го посрещне. Трябваше да го почака, докато се върне от горния етаж.

— И така, докторе?

— Положението е същото. Решихте ли?

— Да — отвърна Соумс. — Няма да оперирате.

— Така ли? Разбирате, нали… че рискът е голям.

Нищо друго освен устните не мръдна в неподвижното лице на Соумс.

— Вие казахте, че има все пак малка надежда.

— Надежда има; но не голяма.

— Твърдите, че детето ще се роди мъртво, ако оперирате?

— Да.

— И все пак смятате, че тя не ще има вече друго?

— Не може да се каже с положителност, но е почти сигурно.

— Жена ми е здрава — каза Соумс. — Ще рискувам.

Докторът го погледна загрижено и сериозно.

— На ваша отговорност — отвърна той. — Аз не бих се решил, ако се касаеше за моята съпруга.

Соумс вирна брадичка, сякаш го удариха.

— Ще ви трябвам ли горе? — запита той.

— Не; не идвайте.

— Тогава ще отида в картинната галерия; знаете къде е.

Докторът кимна и се качи.

Соумс продължи да се ослушва. „Утре по това време — помисли той — може би ще ми тежи на съвестта смъртта й.“ Не! Несправедливо… чудовищно беше да се допуска това! Обзет отново от мрачни мисли, той отиде в галерията. Застана до прозореца. Духаше студен вятър; беше ясно и студено: яркосиньо небе, по което тежки, разкъсани бели облаци се гонеха, и синя река, прозираща зад златеещите дървета; горичките пъстрееха и пламтяха в богатите багри на ранната есен. Би ли изложил на подобен риск собствения си живот? „Но тя сигурно би предпочела да рискува моя живот, вместо да изгуби детето — помисли той. — Тя не ме обича истински!“ Какво друго можеше да очаква… от една млада жена, при това французойка. Единственото спасение за двамата, за брака и за бъдещето им, беше детето! „Какво не преживях заради това — помисли той. — И не ще отстъпя… Не ще отстъпя. Има надежда да останат и двамата… има!“ Човек държи, каквото има, докато му го отнемат… Естествено е да държи! Започна да се разхожда из галерията. Напоследък бе купил картина, която беше цяло богатство: спря пред нея… Девойка с тъмнозлатисти коси, напомнящи метални нишки, загледана в малко златно чудовище, което държеше в ръка. И в тази мъчителна минута дори той чувстваше каква изключителна сделка е направил… възхищаваше се от всяка подробност на картината, от масата, пода, креслото, от фигурата на девойката, от унесеното й изражение, от тъмнозлатистите нишки на косата, от светлото злато на малкото чудовище. Да купува картини; все повече и повече да забогатява! Каква полза, ако… Обърна рязко гръб на картината и отиде до прозореца. Няколко гълъба бяха излетели от клоните на гълъбарника и се рееха, понесени от вятъра, с разперени крила, така бели, че почти блестяха на слънцето. Извисиха се в далечината, рисувайки йероглифи в небето. Анет ги хранеше; красиво беше да я гледа човек. Те ядяха от ръката й: разбираха, че заслужава доверие. Толкова е… разумна; и здрава, наистина здрава, като майка си, въпреки своята изтънчена хубост!