Среднощна алея [bg]

— Откога започна да ми заповядваш? — сопна се той. — Забрави ли кой е ученикът и кой — учителят?

— Аз… съжалявам, но не мога да остана тук цяла нощ.

Миърнин пристъпи към нея и Клеър едва го позна.

У него нямаше и помен от предишната маниакална енергия, нито от острия, режещ гняв. Лицето му беше помрачняло и тревожно.

— У дома — повтори той. — Домът е там, където е сърцето. Защо не оставиш своето тук? Аз ще се грижа добре за него.

— С-с-сърцето ми?

Клеър изпусна химикалката и отстъпи назад, оставяйки голяма маса, отрупана с лабораторно оборудване, между себе си и него. Устните на Миърнин се вдигнаха нагоре, разкривайки заострените му кучешки зъби.

Канал Дискавъри. Кралска кобра. О, боже, нали не може да пръска отрова или нещо такова?

В очите му лумна огън, подклаждан от нещо, което й заприлича на… страх.

— Не бягай — гласът му звучеше раздразнено. — Мразя, когато бягат. Кажи ми какво правиш тук! Защо ме преследваш? Коя си ти?

— Това съм аз, Миърнин, Клеър. Твоята ученичка. Трябва да съм тук, не помниш ли?

Очевидно не трябваше да го казва, макар че и представа си нямаше защо. Миърнин се закова на място, а блясъкът в очите му стана още по-налудничав. Беше грозно и ужасяващо. Той отново тръгна към нея, движейки се с плавната гъвкавост на котка.

— Моя ученичка — повтори той. — Значи си моя собственост. Мога да правя с теб каквото си поискам.

Кралска кобра.

— Сам! — извика Клеър и се втурна към стълбите.

Не можа да направи и две крачки.

Миърнин прескочи масата (при което много от инструментите се счупиха и по пода се посипа натрошено стъкло) и Клеър усети как студените му, невероятно силни ръце я сграбчват за глезените и я дръпват назад. Тя размаха ръце в отчаян опит да се залови за най-близкия предмет, ала той се оказа само купчина книги, която рухна заедно с нея.

Клеър се удари в пода и за миг светът спря, пред очите й затанцуваха звезди. Когато най-сетне се посъвзе, Миърнин я беше уловил за раменете и се взираше в лицето й, на сантиметри от нея.

— Недей! — примоли се тя. — Недей, Миърнин. Аз съм ти приятелка! Няма да ти сторя зло!

И сама не знаеше защо го каза, но явно бе налучкала правилния подход. Очите на Миърнин се разшириха и изведнъж налудничавият пламък в тях отстъпи място на сълзи. Той я потупа по бузата нежно и объркано, а вампирските му зъби се прибраха.

— Какво търсиш тук, скъпо дете? Амели ли те накара да дойдеш? Не биваше да го прави. Ти си твърде млада и твърде мила. Кажи й, че повече няма да идваш. Не искам да те нараня, но ще го сторя — той се потупа по челото. — Изменя ми. Тази глупава, глупава плът.

Миърнин започна да се удря все по-силно и по-силно, а по бузите му се застичаха сълзи.