Среднощна алея [bg]

Не може да се каже, че от това на Клеър й стана по-леко. Тъкмо напротив — тя цялата се разтрепери.

— Но това са моите родители! — прошепна тя яростно. — Не можеш ли да направиш нещо?

Майкъл мрачно поклати глава.

— Не знам. Ще се опитам. Ала засега просто се преструвай, че се радваш, става ли?

Само че Клеър не искаше да го прави. Единственото, което искаше, бе да натика родителите си в колата и да ги накара да си вървят.

Как можеше Амели да й причини това? Всъщност не, отговорът беше очевиден — родителите й бяха просто още един начин да накарат Клеър да прави онова, което вампирите поискат от нея. А сега, когато знаеше твърде много, когато можеха да се уповават единствено на нея да продължи да работи с Миърнин върху изнамирането на лек, те никога нямаше да я пуснат да си отиде.

— Ехо? — повика ги майка й. — Може ли да влезем?

Майкъл запази спокойното си, дружелюбно изражение.

— Разбира се! Заповядайте вътре!

Защото навън бе започнало да се стъмва.

Родителите на Клеър прекрачиха прага. Майкъл тъкмо се канеше да затвори вратата след тях, когато нечия ръка му попречи и на входа застана още някой. Клеър нямаше никаква представа кой е той. Никога досега не го бе виждала, а бе сигурна, че щеше да го запомни. Той имаше гъста сива коса, големи сиви мустаци и огромни зелени очи зад старомодни очила с дебели стъкла.

Майкъл се вцепени и Клеър моментално разбра, че нещо не е наред.

— О! — обади се майка й, сякаш напълно беше забравила за непознатия. — Това е господин Бишъп. Срещнахме го на път за Морганвил. Колата му се беше развалила.