Запали реката [bg]

Гърни не каза нищо.

— Дейв?

— Още обмислям това, което току-що каза.

— Аха. Добре. Хубаво. Да го оставим така. Колкото по-скоро ми дадеш отговор, толкова по-голяма е вероятността да спасим нечий живот.

— Ще се обадя.

— Очаквам го с нетърпение.

Гърни остави слушалката на мястото й, наясно, че е пропуснал възможността да спомене на Клайн решението си да не се забърква. Едва започнал да оценява този пропуск, си спомни за колата до хамбара.

Излезе през плъзгащите се врати и се спусна по пасището. Когато стигна отсрещната страна на форзицията, го очакваха две изненади. Първата беше колата. Оказа се лъскаво „Ауди А7“, рядкост в район, където „луксозно возило“ обикновено означаваше мощен пикап с големи гуми. Второто беше, че вътре нямаше никого.

Гърни се огледа. Не видя шофьора и подвикна:

— Ехо?

Не получи отговор.

Заобиколи хамбара. Буйната пролетна трева бе влажна от росата там, където я засенчваха старите ябълкови дървета, но по нея липсваха следи.

Върна се при колата и огледа района — пасищата, езерото, окосената ивица по протежение на гората. Не забеляза никого.

Докато се чудеше какво да направи, чу тихо простъргване. То се повтори — по-ясно този път — и изглежда, идваше от горичката над езерото. Единственото, което Гърни можеше да види там и което не бе част от естествената флора, беше тракторът, който използваше за разчистване на малката си археологическа находка.

Обзет от любопитство, детективът се насочи по пътеката, която водеше към разкопките. Стърженето се чуваше все по-ясно. Детективът взе поредния завой и пред него се разкри голямата правоъгълна дупка. Видя източника на странния звук чак след като стигна ръба на изкопа.

Съсредоточеният в работата си мъж използваше ръчна лопата, с която остъргваше цепнатина между два от камъните в основата. Носеше бежови панталони, скъпи на вид кафяви обувки и хавайска риза с щедри щампи на палми и тукани. Заговори, без да се обръща:

— Седемнайсети век, бих казал. Плюс-минус двайсет години. Може да е дори от осемдесетте години на шестнайсети век. Интересни наслагвания от ръжда ето там… — той почука областта пред себе си с върха на лопатата и Гърни я позна — беше тази, която държеше на разкопките. — Четири отделни наслагвания на еднометрови интервали.

Сега вече мъжът се изправи — върлинест и приличен на щъркел, с оредяваща коса с цвета на бежовите си панталони. Вгледа се в Гърни с очи, увеличени от лупите на очилата с рогови рамки.

— Тези останки от верига, които спомена в съобщението, намерил си ги по протежение на основата на тази стена, прав ли съм?

Доктор Уолтър Трешър аутистично избягваше любезните празни приказки и с това отблъскваше някои хора, но Гърни — за когото преминаването към същината на темата бе добродетел — приемаше добре подхода на доктора.

— Вярно е. Точно под ръждивите петна — отвърна детективът с озадачена гримаса. — Мислех, че ще дойдеш утре. Да не ми се губи някой ден?

— Няма изгубени дни. Просто се случи да минавам оттук. Идвам от Уайт Ривър и отивам в Олбъни, прецених, че може да си вкъщи. Отидох до хамбара, видях трактора и реших, че находката вероятно е тук. Интересно. Много интересно! — Без да спира да говори, докторът остави лопатата и с изненадваща пъргавина изкатери късата стълба, за да излезе от изкопа.