Запали реката [bg]

10

Гърни прекара пътуването от „Абелардс“ до дома си в премисляне на онова, което му бе казал Хардуик по повод Бекерт, и в опити да си внуши, че отдръпването от случая е най-разумният курс на действие.

Чу звъна на стационарния телефон още докато излизаше от колата пред къщата. Затрудни се малко с отварянето на вратата на антрето — случваше се да заяжда в по-топло време — и докато стигне до телефона, хладен женски глас приключваше съобщението си и тъкмо оставяше номер за обратна връзка.

Детективът вдигна слушалката.

— Гърни на телефона.

— О… господин Гърни?

— Да?

— Обажда се Ким Стийл. Съпругата на Джон Стийл.

Той се намръщи и си представи телевизионния клип с ченгето, което пада по лице на тротоара.

— Ужасно съжалявам, госпожо Стийл. Моите съболезнования!

Последва продължително мълчание.

— Мога ли да съм полезен с нещо? — поинтересува се Гърни.

— Удобно ли е да дойда да поговорим? Не искам да го обсъждам по телефона… — последва още една пауза със — както му се стори — сподавено ридание. — Знам къде живеете. Мога да съм у нас до двайсет и пет минути. Удобно ли е?

Той се поколеба само за миг.

— Да, удобно е.

Затвори телефона и веднага се сети за поне три причини да откаже.

Реши засега да загърби въпросите около това защо съпругата на мъртвото ченге иска да се види с него и откъде изобщо знае за съществуването му и да използва оставащото до срещата време, за да провери в интернет за статии, които да му осигурят нещо повече от минималната информация, която вече знаеше за стрелбата.

Отиде до трапезарията, където беше оставил лаптопа си. Комбинацията от „Стийл“ и „Уайт Ривър“ извика в търсачката линкове за пресконференцията на Бекерт, медийни съобщения за инцидента и статии с мнения от всички краища на политическия спектър — всеки се стремеше да обясни истинските причини за насилието. Никъде не намери подробности за живота на Джон Стийл, като изключим факта, че е имал съпруга, сега вече вдовица.