Човек без куче [bg]

Никога през живота си Карл-Ерик Хермансон не бе проявявал разточителство по отношение на алкохолните напитки, ала понеже почерпи всички гости с донесеното от Якоб Вилниус прехвалено уиски, се принуди да налее и на Роберт. Синът му се появи в седем и двайсет. Карл-Ерик изпитваше отвращение към него, но присъствието на толкова хора го задължаваше да сведе глава пред изискванията за благоприличието и да запази добрия тон. Навън започна да вали. Дъждовните капки образуваха лед на земята и се очакваше да преминат в сняг, ако температурата се понижи с един-два градуса. „Цяла есен се преструвам, че нищо не е станало“ — помисли си Карл-Ерик, решен да изтърпи стоически неловкото положение. Но когато пое ръката на единствения си син да го поздрави, усети силна болка в зъбите. Човек може да заблуди всички, но не и себе си.

После наля на Роберт „Лафрог“ или както там му казваха и, разбира се, се принуди да предложи и на останалите, защото те вече бяха пресушили чашите си. Всички се съгласиха охотно, само Розмари отказа и повтори мантрата си, че не разбира от такива прочути напитки, а и не й понасят. Келвин също не се впечатли от уискито: легнал по корем под масата, малкият изучаваше шарката на килима.

Вероятно точно обилната консумация на това благословено от бога малцово уиски изигра ролята на катализатор за последвалите събития.

А навярно причината за тях се криеше другаде: в психологически мътни, но същевременно съвсем очевидни взаимодействащи си фактори, за които никой от присъстващите не си даваше — пък и не се очакваше да си дава — сметка.

Или просто двете неща — алкохолът и несъзнаваните подтици — се бяха съчетали.